Пeрсийски загадки

Може ли завърналият се на голямата сцена Иран да бъде толкова необходимият балансьор в глобалната игра?

19.10.2015 | 12:20 Редактор:
Пeрсийски загадки
Пeрсийски загадки

 

Текст БОЙКО ВАСИЛЕВ*

 

„Това е шанс за нас“.

В Ербил кюрдският анализатор проф. Дилауер Ала-Алдийн се радва, че САЩ и Иран си говорят. „Така кюрдите няма да бъдем разкъсвани от съперничещи си сили. Ще има напредък и разбирателство в региона“.

Разбирам професора. Иран подкрепя поне една от големите кюрдски партии в Иракски Кюрдистан, а без Америка кюрдската кауза няма шанс. Още през 80-те кюрдите използваха ирано-иракската война, за да заявят себе си. Народ с персийски корен, празнуващ древноиранския Невруз, те се изправиха срещу картечниците и химическото оръжие на сунитския арабин Саддам Хюсеин – и, когато нямаше накъде, бягаха в Иран. Днес разчитат на американската подкрепа. Следователно, колко хубаво е, че Иран и САЩ се срещат на масата за преговори, а не се ругаят с епитети като „ос на злото“ и „големият Сатана“.

 

 

Но от това не печелят само кюрдите. Светът вече задейства въображението си: Какво ще покаже Иран, когато излезе от изолацията и санкциите? Световен раздор, казват песимистите. Баланс, отговарят оптимистите.

И ПРЕДИ ОПТИМИСТИТЕ често повтаряха, че Техеран прави бомба не за война, а за дипломация. Че от древни времена Персия е рационална, а не емоционална сила. Но и песимистите имат основание. През 1979 Иран шокира света с първата успешна ислямска революция. Тогава аятолах Хомейни взе властта, изгони шаха, пропъди западните петролни компании и превзе американското посолство, задържайки дипломатите за заложници. Престижни хотели се сдобиха с изтривалки с образите на американските президенти. Започна дълга война с Ирак. Черешката на тортата беше атомната програма.

И все пак... Израелският премиер Бенямин Нетаняху бе този, който спомена веднъж, че Арабската пролет е започнала … в неарабски Иран. През 2011 образованите градски класи излязоха на улиците – и макар вълната да бе потушена, днес иранската външна политика се води не от радикали като Махмуд Ахмадинеджад, а от умерени лидери като сегашния президент Хасан Рохани и неговия външен министър, американският възпитаник Мохамад Зариф. Това истинска промяна ли е? Или просто игра? Западът няма категоричен отговор.

 

 

ЗАПАДЪТ ГЛЕДА ИРАНСКИТЕ БЕЖАНЦИ, които навремето избягаха с шаха; взира се в техните потомци. Това ли страшните радикали? Красиви, интелигентни, дълбоки аристократи, те сякаш идат от друг свят, в който разярените молли приличат на случайни гости. Вижте звездата на CNN и ABC, полу-англичанката и полу-иранка Кристиан Аманпур, изкарала детството си в уроци по английски и езда. Малцина са на нивото й. И стотици хиляди иранци могат да се похвалят с подобна класа.

Какво тогава е Иран днес? Както се казва в онзи анекдот, рано е да се каже. Но прави впечатление силата, която го превръща в незаобиколим регионален фактор.

СИЛАТА ЛИ КАЗАХ? Ако говорим за цивилизация, Техеран е патрон на шиитския ислям – малцинствено, но достатъчно мощно религиозно течение, според което наследник на пророка Мохамед е неговият племенник Али, а не Абу Бакър, както смятат сунитите. Ако говорим за икономика, то санкциите ще паднат и 80-милионната страна ще изнася нефта и газа си. Богатството й ще нарасне, експортът ще се увеличи, индустрията ще подскочи. Може да се очаква и бум.

Колкото до иранската геополитическа тежест, тя е факт и сега. Техеран влияе решаващо върху поне четири държави: Сирия, Ливан, Ирак и Йемен. Шиитското мнозинство в Бахрейн вече веднъж се разбунтува; успокои го сунитска сила отвън. Малко известно е, че дори Саудитска Арабия има шиити – и то тъкмо там, където са петролните полета. Турските алевити, близки до шиитите, също са голяма и недоволна група. Освен кюрдите, Иран поддържа близки отношения с Армения и бунтовния Нагорни Карабах; с очите си съм виждал газовите тръби, които идват от иранската граница. В Централна Азия има доста ирански народности, например таджиките. Дори сунитската Хамас в Палестина поддържа приятелство с Иран. Така че Техеран играе със силни фигури – и на много дъски.

 

 

ОСВЕН ТОВА ИГРАЕ СИЛНО; неслучайно шахматът е минал през Иран. В Сирия Башар Асад не падна заради подкрепата на Иран и про-иранската ливанска „Хизбулла“; затова чух бойците от Сирийската свободна армия да ги благославят с неприлични песнички. Шиитските милиции пък спасиха Багдад от Ислямска държава – и днес, заедно с кюрдите, са единствените боеспособни подразделения срещу Халифата. Казват, че основна заслуга носи шефът на външните операции (бригадите „Кудс“) Касем Сулеймани – талантлив стратег, чийто профил световните разузнавателни служби проучват с особено старание. Казват също, че Сулеймани пътува често и винаги е на мястото на събитието, с ръце на волана на историята. Засега игрите му често излизат.

Разбира се, който има много амбиции, има и врагове. Техеранската външна политика враждува с Ислямска държава в Сирия и Ирак, със Саудитска Арабия в Йемен, със Запада в Ливан, с Израел в Близкия изток, с Русия в Централна Азия. Но нито древните амбиции са забравени, нито интересите – загърбени. Един любопитен факт: най-малко три славянски държави /Полша, Хърватия и България/ имат теории за иранския произход на елитите си. Този факт още няма голямо значение в иранската външна политика, но знае ли човек?

ИЗОБЩО ПОЗНАНИЕТО РЕШАВА БЪДЕЩЕТО. Навремето Западът се заблудил за Иран заради подсладения начин, по който Едуард Фицджералд превел Омар Хаям. Стиховете за вино превърнали неговия лирически „аз“ в трубадур на насладите. Кой да каже на Фицджералд, че виното е метафора на душата? Дори аятолах Хомейни е писал за виното, все в този смисъл. С други думи, Хаям не възпява алкохола, а душата си. Но интерпретацията тръгнала – и влязла и в преводите на други езици, заради безспорния авторитет на Едуард Фицджералд.

Може би трябва да отделим повече време за разбирането. Да разшифроваме вярно и точно какво иска Иран. Обичам едно персийско стихотворение: „Тази нощ един глас ми нашепна в тъмнината: гласове, които шепнат в тъмнината, не могат да бъдат истина“. Ако обаче се занимавах с геополитика, тази мъдрост нямаше да ми бъде достатъчна.

---

* Статията е публикувана в Bulgaria ON AIR THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 61 / 2015