Пирамидата на дълговете

Текст ВАЛЕРИ ЦЕНКОВ*

През 1600 година Уилям Шекспир умело вплита в сюжета на „Венецианският търговец“ основния закон на пазарното общество: дълговете са неотклонен ангажимент и трябва да се връщат. Дори с цената на живота.

Спомняте си алчния лихвар Шайлок, който дава на Антонио 3000 дуката за неговия приятел Басанио, за да може да се ожени за красавицата Порша. Но Шайлок е не само алчен, но и хитър: той иска гаранция от Антонио, че ще му върне парите до три месеца, и тази гаранция е парче от тялото на Антонио! 

В ПИЕСАТА НЕ СТАВА ДУМА ЗА ВИНА. Шекспир просто иска да покаже фундаменталната промяна, предизвикана от новите пазарни отношения. При капитализма взаимната задлъжнялост между хората вече не е морална категория и въпрос на чест, а просто юридическо задължение. Настъпва един нов свят, в който договорът значи много повече от репутацията и честната дума – а при спорни ситуации законът е по-силен от милостта и благоволението.

Шекспир се оказва много по-добър анализатор от теоретика на пазарната икономика Адам Смит. Защото за драматурга парите са полица за задължение, „документ“ за по-късна размяна. Комбинативни хора като Шайлок успяват да превърнат парите в стока и техният получател се задължава при връщането им да плати и цената на парите  - лихвата.

В този процес най-важна е английската дума bond – която означава връзка и с която са наричали документа, с който кредитополучателят се задължава да върне парите на своя кредитор. По времето на Шайлок bonds означават безусловна обвързаност да върнеш кредита. За лихваря Шайлок корабите на Антонио са абсолютна гаранция, че той ще види обратно парите си. Той дава материални активи (своите собствени пари) срещу материални гаранции (корабите на Антонио). А залогът е нематериалният кредит, който осъществява връзката между двете. 

 ДНЕС НЕЩАТА СА СЪВСЕМ РАЗЛИЧНИ. Кредитите се създават от нищото и затова и не се връщат, а се забавят, преструктурират, рефинансират, разсрочват и накрая опрощават... Така капитализмът се превърна в кредитизъм, който превръща съвременната икономика в една гигантска схема на Понци.

                                                              Чарлс (Карло) Понци

Спокойно, няма да ви разказвам отново известната до втръсване история за италианския имигрант от провинция Емилия-Романя. Ще припомня само онова, което е важно за моя анализ: през 1920 бившият мияч на чинии Карло Понци и келнер измамил бостънското общество с 250 млн. долара (според днешната равностойност), купувайки пощенски купони в Италия и обменяйки ги за марки в САЩ, като разликата в  курса стигала до 400 процента. Естествено, с подобно обещание привлякъл много жадни за печалба бостънци. Но вместо да инвестира парите им в пощенски купони в Италия, Понци си купувал висок стандарт на живот – коли, недвижими имоти, жени. А на първите си инвеститори плащал дивидент с парите на следващите. Докато балонът се пукнал.

Точно същата схема използва 70 години по-късно нюйоркският финансист Бърнард Мейдоф, обещавайки на инвеститори годишна възвръщаемост от 10-12 процента. С настъпването на финансовата криза през 2008 пирамидата на Мейдоф рухна и 30 000 негови инвеститори загубиха общо около 20 млрд. долара.

ДНЕС ОБАЧЕ РАБОТИ ДРУГА, несравнимо по-гигантска схема на Понци - най-вече в развитите страни. Но наближава моментът, когато няма да има нови желаещи инвеститори, които да се включат и да покриват разюздаността на тези преди тях. Кой ще плати тогава?

През последния месец тревожни предупреждения отправиха редица авторитетни институции като McKinsey Global Institute, МВФ, ЕЦБ и Международната банка за разплащания (BIS). Тяхната тревога е свързана с факта, че общата задлъжнялост на държавите в света вече е достигнала астрономическата сума от 199 трилиона долара - почти три пъти повече от глобалния БВП.

Само за осемте години от началото на финансовата криза, които уж трябваше да озаптят безогледното заемане, глобалният публичен дълг е нараснал с $ 27 трилиона.

Според данни на BIS в периода 1977-2007 дълговете на западния свят са се увеличили двойно. За този период реалната задлъжнялост на нефинансовите субекти се е увеличала 200 процента, на държавите – с 300 процента, а междуфирмената задлъжнялост - с цели 600 процента.

От 2008 тази тенденция се засилва заради по-ниските лихви и активната монетарна политика. Според McKinsey, дълговете на държавите са нараснали с 9.3 процента, на домакинствата с 2.8 процента и на нефинансовите субекти с 5.9 процента.

НАЙ-ТРЕВОЖНОТО Е, ЧЕ голяма част от новонатрупаните дългове са от така наречените „непродуктивни кредити“ - тоест средства, които не се влагат в производствени мощности и не гарантират бъдещи приходи. Те се използват най-вече за насърчаване на потреблението, което с нормалните си доходи хората не биха могли да си позволят. Но поради кризата и заради усилията на длъжниците да намалят дълговото си бреме това потребителско търсене значително отслабва.

Затова все по-голяма част от новите дългове вече се използва дори не за насърчаване на потреблението, а за поддържане на илюзията за обслужване на вече натрупаните дългове. Казвам илюзията, защото в условията на рецесия и намаляващо производство не е възможно дълговете да бъдат върнати (защото БВП расте в аритметична прогресия, а дълговете – в геометрична заради лихвите). Ако през 60-те години всеки нов долар дълг е осигурявал 70 цента допълнителен БВП, днес нивото е почти нулево. Въпреки рекордно ниските лихви има все по-малко потенциални длъжници, които са склонни да трупат нови дългове, за да насърчават потреблението.

               Контейнерно пристанище - красноречив символ за възхода на китайската икономика

И ТОВА НЕ Е ПРОБЛЕМ САМО на стария Запад. Възходът на Китай в последния четвърт век беше забележителен - от изостанала аграрна държава с гладуващо население до втората по мощ икономика в света, с БВП от 9.2 трилиона долара и с глобални икономически играчи като Xiaomi, Huawei, Baosteel и Alibaba. Но на каква цена дойде той? Само за 8 години Китай увеличи четири пъти държавния си дълг: от 7 трлн. долара през 2007 до цели 28 трилиона през 2014. Това отговаря на 282 процента от БВП - двойно по-лошо съотношение от това на Гърция. Последиците вече се забелязват: икономиката забавя темпове, увеличават се дефлационните тенденции, а това от своя страна затруднява обслужването на дълговете.

Нито една развита държава и само няколко новопоявили се пазари са намалили съотношението дълг - БВП за периода от 2007. По този начин тоталното увеличение на дълговете стига астрономическата цифра от 57 трлн. долара - и отчетливо изпреварва глобалните данни за растежа, подчертава McKinsey.

ТАЗИ ЕКСПЛОЗИЯ В НИВАТА на публичния дълг е причинена от неспособността на страните да използват инфлацията за покриване на задълженията. Високата инфлация позволява да бъдат стопени натрупаните дългове с течение на времето. Докато сега се случва обратното - дефлационната спирала увеличи още повече размера на задълженията, както и лихвите по тях.

Тази токсична комбинация между дефлация и икономически спад - най-вече в еврозоната - накара експертите на McKinsey да заключат, че "се забелязва определен дефицит на позитивни икономически решения". Нарастването на глобалната задлъжнялост до най-високите нива за последните 200 години принуди и МВФ да предупреди, че светът се нуждае от дифолти, увеличаване на данъците върху спестяванията и увеличаване на инфлацията, за да може да си проправи път към възстановяването и икономическия  растеж.

КЪМ ВИДИМАТА ЧАСТ НА АЙСБЕРГА се прибавят и скритите изненади – пенсионната и здравната система. През последните 100 години в западните държави продължителността на живота се е увеличила почти двойно, но също с толкова е намаляла и раждаемостта. През 1950 година пенсионерите са били 14% от хората в трудоспособна възраст. Днес са над 30%. Още в средата на този век в развитите страни на двама работещи ще се пада един пенсионер.

Със застаряването на населението непрекъснато растат и нуждите на пенсионните системи. Според различни изследвания непокритите държавни задължения в тази област н момента надхвърлят от три до осем пъти БВП. В Германия - модела за социална държава в Европа - до 2040 г. общата сума на всички осигурителни плащания за чиновниците ще достигне 2 трлн. евро - и тази сума не е предвидена в нито един бюджет досега.  На немски терминът за тези бъдещи осигуровки е много показателен – те се наричат Versorgungszusagen (от думите за "осигуровка" и "обещание"). Кой ще изпълнява тези обещания след 25 години?

САЩ, които са далеч от социалната държава, също са изправени пред такива проблеми. Скритите задължения на държавата възлизат на 300 процента от БВП, некапитализираните социални осигуровки се равняват на 8.6 трлн. долара, а здравните - на 38.6 трилиона!

ДОСЕГА СИСТЕМАТА НА СКРИТИТЕ ДЪЛГОВЕ функционираше главно благодарение на високите лихви и на постоянно нарастващото население. Но сега лихвите са минимални, а населението на развитите страни дори намалява. По данни на ООН до 2050 година трудоспособните хора в Западна Европа ще намалеят с 15.8 млн. (13%), а в Япония -  с 23.8 млн. (30%). В САЩ работоспособното население ще се увеличи, но с жалките 0.4%. Още по-мрачна е прогнозата за Китай с неговата "политика на едното дете". Единствено в Индия, Югоизточна Азия, Латинска Америка и Африка населението забележимо ще расте.

Разбира се, броят на работниците не е единственият фактор за увеличаване на растежа. Значение има и производителността на труда, чрез която Япония например от години компенсира застаряващото си население.

Повишаването на производителността чрез нови технологии бе и ключът към икономическото чудо в новите индустриални държави.

На Великобритания й трябваха 150 години след началото на Промишлената революция, за да удвои своя БВП на глава от населението от $1300 на $2600. По-късно Германия постигна същото за 65 години, а САЩ - за 53. В по-ново време Южна Корея го постигна за 16 години, а Китай - за удивителните 12.

Но хора като проф. Робърт Гордън от North Western University твърдят, че занапред производителността ще нараства все по-бавно. Причините са общото влошаване на образованието, по-високата цена за опазване на околната среда, голямата международна конкуренция, неравното разпределение на доходите и благосъстоянието. Освен това, смята Гордън, бумът в миналото се е дължал на фундаментални иновации като автомобила и електричеството, каквито днес се появяват все по-рядко и не могат да бъдат повторени.

ВСЯКА КЛАСИЧЕСКА СХЕМА НА ПОНЦИ се основава върху простия принцип, че новите вложители обслужват със своите плащания онези преди тях. Така че, докато има нови инвеститори, всичко е наред.

Модерният свят живее по подобна схема. Все още развитите държави с цената на по-евтини пари и постоянно увеличаващи се дългове успяват да поддържат илюзията за благосъстояние. Но колкото повече финансовата икономика се раздалечава от реалната икономика, толкова по-високи стават рисковете.

Все още има изход и първата стъпка към него е да си признаем, че така не може да продължава занапред. Политиците би трябвало да са подготвени за болезнени решения: необслужваните дългове да бъдат преструктурирани, неизпълнимите обещания да бъдат замразени, да се инвестира в образование и иновации. Само така светът може да се надява да избегне рухването на глобалната пирамида, върху която е стъпил. Ако не го стори, един ден ще се окаже в същото положение, в което се оказала бостънските инвестиционни наивници. Но ще бъде твърде късно за връщане назад.

---

* Статията е публикувана в Bulgaria On Air THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 58 / 2015