Въпреки колективното чувство на тъга бихме могли и трябваше да прекараме тази седмица в празнуване на второто място на Евро 2020 – резултат, който само преди месец щеше да се счита за изключителен успех. Би трябвало да се възхищаваме на този английски отбор, който надмина очакванията. Трябваше да прожектираме техния имидж и забележителните истории по целия свят, да популяризираме тяхната задружност и дух като израз на най-добрите аспекти на страната.
Вместо това ние сме принудени да защитаваме националния отбор от изблик на омраза. По този начин нямаме друг избор, освен да се изправим срещу най-лошите аспекти на английския футбол и най-грозните щамове на национализма му. Токсичният расизъм и хищният хипернационализъм, който се натрупва в продължение на десетилетия около английската игра, замърси някои от символите на футбола ни и ощети репутацията ни в чужбина. Гниенето се задълбочи през последните месеци отчасти защото нашите политически лидери позволиха тази отрова да нагнее и цинично отказваха да осъдят подобни действия.
Този турнир е история на две Англии. В едната от тях се освиркват националните химни на другите държави, а феновете им – някои от които жени и деца, бяха малтретирани на стадионите и по улиците.В тази държава бандитите хвърлят бутилки на площада и щурмуват „Уембли“. В тази Англия някои „привърженици“ смятат, че е приемливо да освиркваме нашите собствени млади играчи и да отправяме расистки обиди към част от тях.
В момента за Англия се пише във вестниците в цяла Европа. Расизмът, вандализмът и измамите са големите истории, изместващи удивителната приказка за възраждането на Трите лъва при Гарет Саутгейт. Може би трябва да се успокоим, че насилието в неделя стана в собствената ни столица, а не в Рим, Париж или Берлин.
Алтернативната Англия, олицетворена от момчетата на Саутгейт, е нация, която трептеше и се радваше на мига. Последният път, когато открито държавата отпразнува съществуването си, беше преди три години, когато отборът стигна до полуфиналите на Мондиал 2018. Преди това се случи през 2012-а по време на церемонията по откриването на Олимпийските игри – празник на младостта, творчеството и многообразието. От този момент нататък ние имаме враждебна среда, Brexit и непрекъснати прояви на расизъм.
Англия на Саутгейт е обединена, млада и инстинктивно мислеща напред. Тази Англия е разнообразна и има потенциал, ако успявахме обаче да я възприемем изцяло, а не да обезобразим националните символи. Този отбор на Трите лъва има за цел да напише своя собствена история, която е в ярък контраст с фенската база.
От началото на Евро 2020 и двете Англии бяха изложени. В състава имаше млади момчета, чиито предци идват от Ямайка, Сейнт Китс и Невис, Тринидад и Тобаго, Нигерия и Ейре. Тяхната задружност и ангажираност с антирасизма е гласът на поколението, което те представляват – насърчавано от ръководството на Саутгейт. Техният талант и истории ни подканят да преосмислим какво би могло да означава английският патриотизъм. Но там, където трябваше да има подкрепа, имаше освиркване. Когато можеше да има политическо ръководство, имаше опортюнизъм.
За правителството на Борис Джонсън освиркването на английския отбор с напредването на турнира беше момент, натоварен с потенциал. Воден от стратегията си за културна война, той се превръща в еквивалент на Доналд Тръмп. Но Джонсън и съветниците му не казаха нищо за освиркването на феновете. Вместо това те говореха чрез мълчание и отказваха да ги осъдят и отхвърлиха колениченето преди всеки двубой. Съобщението беше ясно.
По време на турнира проучване показа, че всеки десети човек разглежда националността като расова идентичност. В съзнанието си чернокожите никога не могат да бъдат истински англичани. Преди време процентът бе много по-голям от 10. И все пак, макар да са по-малко сега, те никога не си мълчат.
Докато Англия печелеше, тяхната омраза до голяма степен беше в границите на допустимото в социалните медии. Но буквално в рамките на няколко минути след първата и единствена загуба на отбора и след като получиха безплатен пас от правителството, те отприщиха яростта си срещу три млади момчета – Букайо Сака, Маркъс Рашфорд и Джейдън Санчо. Те вярват, че чернотата и това да си англичанин са взаимно изключващи се.Грозните събития след финала с Италия ни принудиха да признаем колко голяма е пропастта между двете Англии. И все пак въпреки бруталните сцени това, което направи отборът на Саутгейт, остава изумително. Те отправиха апел към най-добрите аспекти на това да си англичанин. И го направиха по време на епоха, в която политиците мобилизират нашите най-лоши инстинкти и най-тъмни страхове. Двадесет и шест млади мъже и техният забележителен селекционер отново ни напомниха, че има друг път, друга форма на английски патриотизъм, друг начин да бъдем заедно. И ако достатъчно от нас го искат, ще имаме и друга Англия!
Материал на "Гардиън" Превод на "Тема спорт"
Снимки: БГНЕС
Харесайте страницата ни във Facebook ТУК