Водещата на "Провокативно" Милена Фучеджиева разказа своите 5 истории за съботното издание на в. "Сега" (10 юни 2017).
Първите години на емигрантството
В началото на емиграцията ми в Америка бях като дете, което се учи да ходи, или по-скоро като сирак. Самотата беше огромна. Всичко беше абсолютно различно от живота през соца. Свободата беше задъхващо вълнуваща, но и изключително плашеща и тежка, защото трябваше да започна живота си отначало, сама с детето ми, без пари и без подкрепата на близки хора. Бързо си намерих добра работа в един скъп бутик. Радина беше само на току-що навършени 9 години и нямаше как да я взимам от училище, защото работният ми ден свършваше в 18 ч. И тя трябваше да се прибира сама. Училището, слава богу, беше съвсем наблизо, буквално зад ъгъла на улицата ни. Бях я инструктирала като се прибере да не отваря на никого, да не говори с непознати, и т.нат., като добавката беше, че трябва да е двойно внимателна, защото сме абсолютно сами в тази чужда страна. И да си учи уроците, и много да се старае докато ме няма. И един ден съседите ми я доведоха в магазина разплакана. Тя още не говореше добре английски, но беше успяла да им обясни къде работя. Излязла на балкона, нещо се разместило на мрежата и не могла да я затвори. Детето се уплашило, разплакало се и им звъннало да му помогнат. Хората бяха от Калифорния и ми обясниха, че трябва много да внимавам, и че така не се прави - ако бяха други хора, не либерални като тях, а от консервативна Вирджиния, където се намирахме, това можеше да завърши по ужасяващ начин за двете ни. Нямах идея, че деца под 12 години могат да бъдат отнети от социалните служби, ако са оставени сами от родителите. От този момент започна едно голямо треперене, защото просто нямаше как да ходя на работа и същевременно да съм до нея, но слава богу, никога не се стигна до проблем със социалните. Първите години на емигрантството бяха изключително изпитание на характера и за двете ни. Преодоляхме всичко.
Панчо от Лос Анджелис
Тия дни котаракът ми Панчо навършва 12 години. Той е зодията на любимата му храна - Риби. Панчо не е българин, а чист американец от Лос Анджелис. През далечната 2004 г. загубих внезапно майка си. Бях съсипана от мъка. Кевин, моят шеф в Лос Анджелис, реши да ме лекува от мъката, подарявайки ми коте. Това първо коте не беше Панчо, а Оливър. Защо Оливър? Защото беше взет от приют, намерен в проливен дъжд в един парк в Уест Холивуд, изоставен от майка си. С тази драматична детска съдба реших, че е най-подходящо да бъде кръстен на Оливър Туист на Дикенс. И Оливър заживя кротко вкъщи. Прекалено кротко. Изобщо не излизаше от легълцето си, ходеше като уплашен, и нещо не беше наред с него. Заведох го на ветеринар. Ветеринарят го огледа и опипа отвсякъде, и каза, че нищо му няма. Много скоро обаче Оливър престана да ходи до тоалетната. Спря и да яде. Гледах как котето гасне и сърцето ми се късаше. Пак го заведох на ветеринар. Направиха му рентгенова снимка и се видя, че има вроден дефект на таза, който му пречи да ходи по нужда. Вариантите бяха или операция за която не беше сигурно, че ще е успешна, или приспиване. И вместо раната от смъртта на майка ми да зарастне с помощта на окаяния Оливър, тя стана двойно по-голяма, защото трябваше да го убия буквално в ръцете ми. Кевин се чувстваше ужасно виновен и беше не по-малко съсипан от мен. Предложи да ми вземе друго коте. Категорично отказах. Слава богу, не ме послуша и един ден след обедната почивка намерих на бюрото си голяма кутия от която се разнасяше неспирно тъничко мяучене. Това беше и досега много приказливия Панчо, който Кевин ми подари въпреки отказа ми. Кръстихме го на Панчо Виля – хем българско име, хем мексикански революционер за да е със силна кръв, а не “лабава” като на англо-саксонеца Оливър. И Панчо се премести с мен в България, и сега живее щастливо като натурализиран американо-българин. Когато видя за пръв път в живота си снежинки – в Ел Ей никога не вали сняг – полудя от радост и се хвърли да се опитва да ги лови през затворения прозорец. Панчо е повече от животно, той е любов.
„Бийтълс“ или „Ролинг Стоунс“?
Израстнала съм с мечтите на майка ми за Америка. Възпитана съм като американофил. А на баща ми съм безкрайно благодарна, че никога, абсолютно никога, не ме е възпитавал в обич към Съветския Съюз. Подозирам, че и той не го обичаше кой знае колко, затова и тази тема не присъстваше в разговорите ни. В добрите времена на семейно щастие споровете между баща ми и майка ми бяха кои са по-добри – „Бийтълс“ или „Ролинг Стоунс“. Майка ми харесваше повече Стоунс, а баща ми Бийтълс. Слушахме ги на един магнетофон „Грундиг“. Една вечер с майка ми вървяхме по „Раковска“ и спряхме на светофара пред Военния клуб. Била съм на около десет години. Помня момента като сега. Беше вечер, колите минаваха покрай нас, а тя с приглушен глас ми каза, че имало хора, които искали България да стане 16 република на Съветския Съюз. За малко се било разминало преди години. Бях твърде малка за да разбирам политическите ситуации, но ясно помня страха, който изпитах от подобна възможност. Съветският Съюз изобщо не ми изглеждаше като добро място за живеене. И изобщо помня приглушените разговори и шушукането на неща, които ТЕ – „куките“ – не трябваше да чуят, ако ни подслушваха. Така се живееше тогава. Явно демокрацията е отнела на разни хора нещо, на мен лично ми даде свобода и удоволствие от това, че мога да разполагам с живота си така, както намеря за добре.
„Звездният проект“ на баба Султана
Майка ми и баща ми бяха най-либералните родители, които сега си давам сметка, че е било възможно да съществуват през соца. Баба ми беше деспотът в къщи, наричаха я на шега Султана. Беше израснала като най-голямата сестра в многодетното семейство на баща й, който губи 2 съпруги преждевременно. Не е имала детство, а винаги е трябвало да бъде като майка на по-малките. Контролът й над всичко вкъщи беше безспорен. Сега, от дистанцията на времето, се чудя на толерантността на баща ми, който безропотно я беше приел като даденост, без която не може. Беше опасна. Не си лягаше, докато и двамата не се бяха прибрали. А те се прибираха почти винаги късно. А аз бях нейния „звезден“ проект, воден от урок на урок, и от тренировка на тренировка. Повтаряше ми се, че трябва да бъда изключителна. Израснала съм с това възпитание. Добро или вредно, а то е и двете, защото от дете да вмениш на някого, че трябва да е изключителен, е полезно за характера му, но и огромна и неизпълнима тежест и взискателност. И досега понякога не мога да се отърва от чувството на вина, че нещо не съм свършила както трябва или не го правя както трябва за да е най-доброто – по-малко от това не се приемаше. Отнякъде винаги дебне баба ми, гледайки ме критично. Но пък така каления ми характер ми помогна да премина през всички големи трудности на живота. Психологически увредена и благодарна за всичко - с много хумор.
Мисията да създаваш смисъл
Телевизията се появи в живота ми съвсем неочаквано, въпреки, че майка ми е била редактор в БНТ, а после в Студия Екран. Много отдавна мислех за мое предаване, което хем да е интелигентно, хем да има вкус и аромат и за по-широка публика. Сега, почти година след като Bulgaria ON AIR ми даде тази възможност, съм изпълнена с огромна благодарност, че мога да търся истината – или множеството истини - за нас, българите, чрез разговори с всевъзможни интересни хора на всякакви теми. Страшно вълнуваща работа за която искам така, както баба ми искаше за мен, да възпитава и в мен, и в зрителите любопитство, толерантност, воля, достойнство, добрина, обич и най-вече мислене. В “Провокативно” не искам никой да се чувства осъден за това, което той представлява като човек. В океана от информация и непрекъсната медийна атака отвсякъде не е никак лесно да намериш пулса на зрителя, да напипаш там, където той тупка най-силно. Съзнавам огромната отговорност, която ми беше дадена с “Провокативно”, и държа зрителите да знаят, че ще научат нещо от екрана, но и ще се забавляват. В този един час в неделя сутрин ще направя живота им по-интересен, по-смислен и по-пълен. Никога няма да е с жълтини. Винаги ще бъде с теми, които те карат да се замислиш за себе си и за света в който живееш. Провокацията тук и сега не е да храниш хората с поредното ГМО от телевизора, а да ги учиш да приемат чиста храна – и за ума, и за душата. А рубриката „Женските досиета Х“ за мен са изключително важен проект в проекта, който изследва женски съдби от далечното и близко минало. За жените-личности от миналото винаги се знае по-малко, отколкото за мъжете. Съдбите на българките, които са променяли България са важни и за бъдещето й. И трябва да им бъде отдадено дължимото. Това е и голямата ми амбиция за „Женските досиета Х“. Ще продължаваме да представяме българките такива, каквито са – революционерки срещу османлиите, аристократки, анти-комунистки, комунистки, палачи, жертви, интелектуалки, политици, героини, анти-героини, бунтарки. Саможертващи се за доброто на България или предателки. Опитвам се във всичко, което правя да имам някаква мисия. Така е и с „Провокативно“ - мисията да създаваш смисъл.