„С Галя пишем романа на любовта всеки ден“, казва водещият на „Необичайните заподозрени“ по Bulgaria ON AIR Георги Лозанов пред журналиста Пепа Йорданова от вестник „Всичко за семейството“. Тя въвежда читателите в света на сем. Лозанови така:
Пия сутрешното си кафе в стилния, но и много уютен дом на Георги и Галя Лозанови. Докато тя приготвя джинджифилов чай, съпругът й поглежда медния поднос на масата с чашки със златни орнаменти, поставен върху червена покривка. Търси известно време и накрая все пак намира пепелник, който да пасва на червената покривка. Измърморва, че не е намерил златен.
Забелязвам, че с Галя сте в идеален синхрон.
Ние сме повече от 10 години заедно и вече сме много тренирани. Но по-важното е, че вкусовете ни са сходни и усещането ни за всекидневие. Тя, както и аз, сме хора на битовия детайл. Дори в най-дребните неща може да има естетика, да не са просто прагматична баналност. Пък и така се борим с досадата на делника. Всяка сутрин, като си връзвам папийонката, изпитвам сценична треска сякаш. Усещане за спектакъл, какъвто е всеки един ден.
Това ли е ролята на папийонката?
И това. Папийонката трябва да създава чувството, че в крайна сметка животът е и игра, която изисква самоирония. Изборът на папийонка е форма на психоанализа, на която сам се подлагаш. Аз имам повече от 100 папийонки, всяка от които значи нещо. С посягането към една или към друга се виждам в огледалото някак отвътре. Така човек се забавлява, включително и със себе си.
Защо решихте и вие да направите свое предаване?
Заради плашещото нарастване на смътността. От години публично се конструират образи на реалността, които все по-малко имат общо с нея, връзват й папийонки. Усещането е за непрестанна заблуда, за пропаганда. В мен започна да се трупа желание за съпротива и нега по журналистика, която казва нещата в дъбочина. Светът, в който живеем, все повече се нуждае от обяснение. Винаги съм се пазил да влизам в журналистическа роля, възприемал съм се като изследовател и регулатор на медиите. Но сега близо до 60-ата ми годишнина ми се струва, че
идва времето на бавното аналитично говорене, моето време.
Хората се стреснаха, че информационните потоци заобикалят професионалната журналистика, лични мнения и фалшиви новини ги заливат отвсякъде. Започват да ги манипулират, да ги карат да правят избори, които не са техните. Характерен пример е Тръмп, който говори направо на аудиторията през Туитър, като изключва журналистите, защото ги мрази.
Нали разбирате, без тяхното посредничество шансът да бъдете излъгана е почти 100%. Защото журналистиката, каквито и претенции да имаме към нея, в своя професионален ангажимент стои на страната на аудиторията. Тя подлага на проверка това, което публичните гласове говорят. Когато я изключиш, ставаш мишена на всякакъв тип пропагандни стратегии.
Означава ли това, че очаквате връщане на ролята на журналистиката?
Да, така ми се струва. И то качествената журналистика, а не жълтата. Имаше голямо объркване, когато хартиената преса се почувства заплашена. За да се спаси, реши да влезе в жълти формати. Истината е точно обратната. Единственият шанс на традиционните медии днес е да останат остров на сериозната журналистика. Нещо, което интернет не може да даде. Той е като бара във филма "Междузвезни войни" - всякакви същества от всякакви видове говорят всякакви неща. Сериозната журналистика, за разлика от неидентифицираните сайтове, спазва стандарти. Както искаш на етикета на сиренето да пише какво е съдържанието му, така искаш да знаеш кой и по какви правила те информира. Ето тази, може би малко старомодна, представа ме доведе до решението да имам предаване и съм благодарен на Bulgaria ON AIR, че ми дава този шанс. Ще опитам да го направя трудно. Не трудно за гледане, а по трудни въпроси. Да е предаване, което поема риска да изразява позиции извън това, което вече е казано.
Затова ли го нарекохте "Необичайните заподозрени"?
Да, заради инерциите на мисленето се подвеждаме да говорим едно и също. Сигурно е вярно, че една лъжа, повторена 100 пъти, става истина. Но е вярно и обратното - една истина, повторена 100 пъти, става лъжа. Живеем в среда, в която всичко се клишира и банализира. Когато едни и същи тези се повтарят от едни и същи хора, колкото и да са верни, постепенно губят смисъл, превръщат се в комуникативен брак. Надявам се да влизам в предаването си в публични ниши, които все още са необитаеми.
Готов ли сте да ви гледат под лупа?
Знам ли. Изнежих се последната година, откакто напуснах Съвета за електронни медии. Беше ми дотежало, че хората в публична роля у нас, каквото и да говорят и правят, попадат под гневния поглед на обществото. Докато бях в регулатора, дори не можех да се кача в метрото, защото веднага се появяваха няколко души, обикновено на по-зряла възраст, които ме подлагаха на нещо като брифинг. Един месец след като бях подал оставка, това спря. Сега не ме забелязват, а много обичам да пътувам с метро, пък и как иначе - не шофирам. Благо е да пътуваш сам със себе си след 20 години в публична роля, не съм сигурен дали вече не съм изхабен психически да понасям тежестта на предварително разгневения чужд поглед. Има нещо много успокояващо в това да си невидим. Но на мен все така ми се случва, че не се ползвам от тази привилегия. Пък и такава ми е работата. Занимавам се с медии, а медиите са публични по условие.
Какво е мястото на преподаването в кариерата ви?
Когато отговарям какъв съм по професия, първото, което следва вътрешните ми приоритети, е преподавател. Даже в някакъв смисъл даскал. Защото обичам контакта със студентите, обичам по време на лекции да мисля на глас. Освен да им давам знания, търся и морална солидарност с тях. Както още от Възраждането даскалите не само са си преподавали материала, а са се заявявали в човешки план. Това съм го приел като дълг към Весела Табакова, светла й памет.
Умишлено ли поддържате своята различност?
Често ме възприемат като грандоман. Папийонки, сложен изказ, потекло... Истината е, че обичам различието. Не като самоцел, а така да си построиш живота, че да няма нужда да си като другите. Да те свързва с тях желанието да сте заедно, а не това, че сте подобни. Заради това не харесвам партийния живот и никога не съм членувал в партия. Там хората се радват, че са подобни помежду си. По същата причина не приемам и лозунгите по темата „народ". Има индивидуалности, "народ" е комунистическо клише, което гледа да ги унищожи.
Дали култивирането на тази различност не идва още от детството ви?
Сигурно. То всичко е биографично предпоставено. Човек, колкото и да се опитва да се самоизмисли, в крайна сметка е продукт на авторски колектив. Няма съмнение, мама и татко са ми повлияли много. Благодарение на тях влязох в една културна среда, далеч преди да стана част от нея. Например, срещу нас живееше Станислав Стратиев, Бог да го прости. Бяха близки приятели с татко. Често идваше вкъщи и помня как още в гимназията водехме с него тежки спорове – аз разпалено, той с ирония, за ролята на критиката в изкуството. Това несъмнено е дало отражение на бъдещите ми критически занимания. Повлияло ми е и това, че
моите родители са много либерални хора.
Либерализмът е нещо много просто – да можеш сам да правиш изборите за собствения си живот. Сега, когато виждам как либерализмът в световен план е в голяма криза, се чувствам лично нападнат.
Нямаше ли натиск да поемете по архитектурния път?
Няколко пъти е ставало дума за това в семейството ми, но и аз, и сестра ми се свързахме с медиите. Моите родители много обичат професията си, чувстват се реализирани, нямат комплекси, не искат децата им да постигнат нещо вместо тях. Може да звучи смело, но аз в някакъв смисъл все пак станах архитект - пространството ми въздейства, мебелите, вещите, отношението помежду им. Със съпругата ми много държим на това изкуството да влезе във всекидневието ни, в лампата, чашата, сервираната вечеря...
Минавате на другия хълм, вече рейтингът ще ви е важен.
Да, точно така. Но едва ли ще мога да постигна кой знае какъв, ще видим...
Минаващата покрай нас Галя се включва в разговора.
Галя: Защо така пораженчески си на строен?
Има количествени и качествени измерения на аудиторията. В количествените нямам големи очаквания, макар че човек трябва да прави опити да говори на колкото може повече хора. Но по-важни са ми качествените измерения. Имам надежда предаването да влияе на хора, които сами имат влияние. И по този начин невидимо да се разширява аудиторията на предаването.
Вярвате ли на измерването на рейтингите?
Не много, защото е доста абсурдно да има повече от една пийпълметрична система. Но това в крайна сметка е проблем не на медиите, а на рекламодателите им. Те би трябвало да възразят. Освен ако рекламните бюджети не се разпределят на чисто пазарен принцип, а с някакви други мотиви. Което пък значи, че у нас никой не се надява особено на ефекта от рекламите.
Галя: Аз лично се влияя, но по-скоро от рекламата от уста на уста. За зрителите рейтингите нямат значение - всеки гледа това, което харесва.
Няколко пъти сте се разминавали в живота, преди да се съберете. Защо ви беше толкова трудно?
Неслучайно любовта се нарича роман, който е дълъг жанр, минава през своята предистория, завръзка, перипетии, развръзка... И ето ни двамата тук.
Галя: А и вече бяхме на такива години, когато на човек му е трудно да повярва, че ще му се случи нещо подобно. Не е като да си на 18 и любовта да те дебне на всеки ъгъл.
Когато си с бели коси като мен, трудно намираш смелост да признаеш дори пред себе си, че си завладян от емоция, която от утре ще направи живота ти друг. И то не само твоя. При това екипът на любовта е много малък, само двама души. Не можеш да разчиташ на помощ отвън.
Лесно ли се напаснахте?
Галя: Да, нямахме никакъв проблем. И двамата сме Телци и може да се предположи, че имаме сходно отношение към живота. Не че вярвам толкова на зодии, но откакто сме заедно, се забавлявам да търся звездни прилики помежду ни.
А как поддържате романа?
Трябва да кажа отново, че любовта започва всеки ден отново. Тя е свободен избор. Както двама души са избрали да са заедно, така във всеки един момент могат да изберат да не са. Не разбирам връзки по инерция, ако ще е така, по-добре да е самота.
Галя: Помага ни и друго - Гого не обича да говори за битови проблеми, а и не му се налага, защото аз ги поемам.
Така е, когато се оплакваш от битовизмите, само ги удвояваш. Това съм го наследил от дядо, чието име нося. Когато баба му говореше за някакъв проблем, той казваше "Точка по въпроса". А тя му казваше "Сложи поне веднъж запетая".
Галя: И аз вече не очаквам запетая и въобще не мрънкам. Единственото нещо, за което мога дори да се разплача, е от студ. Гого тогава изпада в паника и търси някакви решения. Когато е по-топло, много добре сме си разпределили ролите. Аз съм организирана и подредена, а той все нещо губи, все нещо търси.
Кой е пазителят на домашния уют?
Разбира се, че Галя, тя е плашещо перфектна. Но и аз, колкото и да съм разсеян, по един малко маниакален начин всичко подреждам. Да са затворени вратите, обувките да са една до друга, всички крушки да светят...
Как се спогодихте с дъщерята на Галя? Съветвате ли я?
Тя беше вече на 20 години, когато с Галя се събрахме. Не съм дидактичен, не мога да кажа на човек как да живее. Биба е чаровна, предразполага човек да се интересува от нея, да разбереш какво мисли. Освен това има много забавни и категорични реакции.
Галя: Повлияха си едни на друг. Извън университетската аудитория, покрай нея Гого започна да общува много повече с млади хора.
Ако става дума за влияние, Биба е силно повлияна от майка си. В някакъв смисъл тя продължава някои много характерни за Галя черти като стил на поведение. Например ние всяка вечер, ако не сме някъде, даваме вечери. А Биба, която има две деца и куче, прави същото. Подрежда, готви, доста е взискателна по отношениена децата си. Прилича на майка си като маниер във всекидневието, интерес към модата, към собствения си образ. Защото
човек трябва да гледа на себе си като на произведение.
Да има свой стил, по който да го разпознаеш. Те двете имат много сходен стил.
Галя: Да, но по отношение на него повече Биба ми е повлияла, отколкото аз на нея.
На вас обаче Галя явно не е повлияла в стила?
Не е вярно, изцяло съм в нейните ръце, макар и тя да пази някаква моя стилова рамка.
Каква е приятелската ви среда?
Галя: Много близки отношения поддържаме с роднините си, не само семейни, но и приятелски. Чуваме се по няколко пъти на ден. И обратното - с близките си приятели поддържаме почти семейни отношения. Приятелството не е даденост. Трябва непрекъснато да влагаш в него всякакъв вид ресурси. И ние всички ресурси, които имаме, ги влагаме в приятелите. Няма да ги изреждам като на вечерна проверка, може да изпусна някого.
В началното училище сте изнасяли речи в междучасието, стъпил на кашпа в двора. Сега за какво бихте говорили?
стината е, че никога не съм слизал от кашпата. Целият ми професионален живот е свързан с публична реч. Затова и предаването не ме плаши. Имам вътрешната убеденост, че няма защо да крия мислите си. Липсва ми потайност. Един от служителите на бившата Държавна сигурност в едноп редаване, навярно за да ме уязви, ми каза, че ми липсва каквато и да е конспиративна култура. Така е - когато имам позиция, гледам всички да я разберат. Кашпата се оказа важна метафора в моя живот.
Нещо може ли да ви накара да викнете?
Може би само насилието и грубостта, но работата е там, че когато им отговориш с насилие и грубост, сам ставаш част от тях.