Калин Манолов: Идеите имат значение. Днешните идеи са утрешната политика

Политиката е практическо приложение на философията. Тя не може да бъде постигната без идеология. Всеки конкретен порядък в обществените дела е резултат от идеологии.

Българската политическа система е в криза. Трудно е да се каже дали някога след Съединението е била във възход, но сегашната криза е толкова очевидна, че партии и коалиции от партии сериозно обмислят възможността в тях да се членува… без да се членува. Освен индивидуално членство, се обмислят и процедури за групово членство на неправителствени организации, както и „гражданско участие“ (каквото и да означава това) за най-неорганизираните. И макар първите сигнали за подобно „отваряне“ да идват отдясно, сигурен съм, че скоро няма да остане партия, която да не предостави възможност на неизхабени и обществено авторитетни личности

да се политизират, без да се партизират.

Процесът е не само естествен – той е много закъснял. Или по-точно – бе изкуствено задържан от партиите, които никак не бяха склонни да делят с „външни хора“ монопола си върху властта. Не че сега имат по-голямо желание да делят, просто имат по-малка възможност да пречат. Подкрепата от собствения електорат вече не стига, за да ги докара или задържи на власт. Процентът на тези, които избират кой да управлява, прогресивно намалява, докато негласуващите постоянно се увеличават (очевидно правото на глас не може да замени липсата на по-добър живот). Това предизвиква криза не само на партийното, но и на политическото представителство. Същността на кризата от една страна е в невъзможността на избирателите да чуят адекватно на личните им интереси политическо послание, с което да се отъждествят; от друга страна – в невъзможността да се самоидентифицират като самостойни субекти, носители на конкретни политически и икономически интереси. Само че

това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола.

Личностите са в правото си да не се идентифицират идеологически, или да направят погрешен избор – просто такъв е личният им избор. В правото си са и да влязат в погрешните идеологически групи или движения, само за да „направят нещо”. Нищо, че не знаят точно какво. Или пък че „нещото“ е толкова голямо, че за един управленски мандат за него не може да се направи нищо.

Правенето на каквото и да е, само за да се прави нещо,  е политическо действие, което неизбежно се проваля. Част от провала му е помощта, която привържениците на самоцелното – или безцелно – действие, оказат на идеологическите си опоненти, улеснявайки ги да оборят собствените им идеи. Толкова за Юпитер (индивидите).

Волът обаче (т.е., партиите), не могат да си позволят отказ от идеологическа идентификация и хаотични действия. Вече не могат. Четвърт век те умишлено не дефинираха своята идеологическа идентичност, отказвайки да отговарят на фундаментални въпроси. Обикновено наричаме тези въпроси „политически“, но те всъщност са философски. Защото

политиката е дял от философията.

И преди да има десни и леви „политики“, е имало десни и леви философии. Левите философии налагат колективна представа за добро и правилно, като не признават на човека правото му да греши дори спрямо себе си. Десните признават правото на индивида да ръководи собствената си съдба, като следва своите възгледи, вярвания, нагласи и желания, стига да зачита същите права и на останалите. Лявото е власт, дясното – свобода. Лявото са интереси. Дясното – ценности. Дясното е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция. Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.

Политиката е практическо приложение на философията. Тя не може да бъде постигната без идеология. Идеологията е нещо като политически наръчник „Как да се държим в обществото?“ Всеки конкретен порядък в обществените дела е резултат от идеологии.

Обществото винаги е плод на идеологии.

Тези идеологии го предшестват във времето. Делата следват думите; действието винаги се предхожда от идеи и реализира онова, което мисленето преди него е планирало.

Следователно идеите имат значение. Днешните идеи са утрешната политика. Затова не трябва да се присъединяваме към партии без философска рамки или с философска рамка, която не приемаме, само за да „направим нещо“. Това нещо обикновено е нищо.

Разбира се, идеите се развиват. Нова идеология сменя старата. Нови хора с ново мислене идват на власт. Как обаче ще упражняват властта, ако нямат идеология? Ако заявим, че вече няма идеологии, твърдим ли, че може да няма и власт? Тогава

за какво се борят носителите на идеологията, че вече няма идеологии?

Особено когато правят партия?

Един вероятен отговор е: за благоденствието на хората. Но благоденствието е невъзможно без социално сътрудничество, социална организация и социално действие. А това са „идеологически въпроси“. Разбира се, винаги може някоя и друга идеологическа точка да се жертва пред лицето на реален или измислен риск. Най-често наричат този риск „опасност от анархия“. Почти винаги обаче този риск е преувеличен или направо измислен. Рисковете са само оправдание за безпринципния компромис в името на властта.

Партии, които завявяват, че е настъпил краят на идеологиите, би трябвало да не се интересуват от властта. Би тябвало и да не правят и компромиси, защото са „консенсусни“, тоест, направили са ги предварително. Консенсусът означава да признаеш всяко не-крайно мнение или действие, всеки умерен, за прав.

Често наричат това «демокрация». Може и да е, ако «демокрация» означава забрана на споровете и конфликтите. Защото идеологическите спорове са в основата на общественото развитие. Така е при капитализма, обратното е при комунизма. Днес комунизмът е заменен от политическа коректност, която също не допуска идеологически спорове. Значи

политическата коректност е лява.

Ако си «никакъв», си ляв. Между дясната идеология и липсата на идеология има само лява идеология.

Или, както пише американската философка и писателка Айн Ранд: „Ако един човек има смесени убеждения, лошото в него подронва, възпира, сразява и в крайна сметка руши доброто. Какъв е моралният статус на свободна страна, чието правителство нарушава „отвреме навреме“ правата на гражданите?“

Няма такъв статус, защото такава страна не е свободна. Следователно не е и морална.

През 1917 г. руските селяни викаха: “Земя и свобода!” Но получиха Ленин и Сталин.

През 1933 г. германците искаха жизнено пространство. Но получиха Хитлер.

През 1793 г. французите викаха: “Свобода, равенство, братство!” Получиха Наполеон.

През 1778 г. американците не викаха нищо. Те просто провъзгласиха индивидуалните права и водени от политическите философи – Бащи на нацията им, ги постигнаха. Съградиха Република, която потомците им с доста голям успех ерозираха…

Никоя революция, независимо колко е справедлива, и никое движение, независимо колко е популярно, не са направили добро на човечеството без политическа философия, която да ги води, която да определя посоката и целта им. И обратно – липсата на идеология винаги е спомагала за разпространението на злото.

Разбира се, можем да не признаем, че злото е зло. Но тогава ще става все по-рисковано да признаваме, че доброто е добро. И ще се върнем към комунизма.

Някои вече го живяхме. И не ни хареса.

Текстът е публикуван в блога Bulgaria Analytica.