Как водещият на предаването „Директно“ Димитър Абрашев е избрал журналистиката за своя професия и как журналиистиката се промени през години? Отговорите в интервюто на Димитър за рубриката "Мъжът днес" на списание „Жената днес“.
Димитър, имате дългогодишен журналистически опит, отразявал сте много и различни теми. Как се промени журналистиката в последните години?
По-лесно е да отговоря кое не се промени. Макар и да звучи като клише, с увереност мога да кажа, че всичко се промени. И понеже съм научен, че фактите говорят, най-добре е да дам примери. Преди повече от 20 години, когато започнах в професията, правехме интервюта с едни малки касетофончета. После ни отнемаше много време, за да се обработи всичко, преди да се излъчи. Музиката по радиото се пускаше от аудиокасети и дискове. Нали разбирате как звучи това днес? Но всъщност онези времена ни научиха да можем да правим много неща, с две ръце, за кратко време. Нямаше GSM-и. Имаше едни мобифони, които не бяха най-доброто средство за комуникация.
После дойдоха и компютрите. Така се случи и в телевизията, когато направих първите си крачки. Снимахме на касети. Нали си спомняте онези VHS, които всеки имаше вкъщи или наемахме от видеотеките? Използвахме същите, но малко по-висок клас. После касетите бяха заменени от карти. Толкова за техниката. Сега журналистика се прави по друг начин – гони се бързината, ексклузивността и едва след това мисли за качеството и достоверността. Не трябва обаче едното да е за сметка на другото. Защото хората, които четат, гледат или слушат, не заслужават да получават нещо като журналистика. Представете си, че отивате на концерт, купили сте си билет, излиза артистът и просто прави нещо – колкото да има движение на сцената. Не е приемливо, нали?
Друго явление, което се появи в журналистиката и мога да определя като притеснително, е copy-paste журналистиката и кликбайтовете. Но да приемем, че и това ще отмине. Важното е да имаме свой филтър и да можем да отсяваме достоверната информация от фалшивата. А не просто да приемаме, че всяко нещо е истина.
Вие сте избрали журналистиката още в ученическите си години. Как се насочихте към тази професия и имало ли е моменти, в които сте искали да смените професионалното си поприще?
Особено сантиментално е, когато говоря за първите крачки. Всъщност, коренът на всичко - това е майка ми. Когато бях юноша, тя беше част от екип, който създаваше телевизионни продукции в национален ефир. Виждал съм всичко от кухнята на тогавашната телевизия, радио и печат. И както се казва – „крушата не пада под сливата“. Нещата се случиха така, че още в 10 клас, с двама мои съученици – Светослава и Любомир, започнахме една седмична младежка рубрика по радиото. Както можете да се досетите, разказвахме пълни щуротии. Все пак сме били на по 16 години. Събирахме се, пишехме сценарии на ръка, избирахме музика. И после всичко това излизаше в ефир. Добре, признавам, имахме фенове и това беше яко. Но какво сме разбирали е тема на друг разговор. Знам само, че тогава положих основите на това, което правя днес. Ако в началото, секунда преди ефир, стомахът ми се свиваше на топка, обливаха ме вълни, избиваше пот, то сега е друго. Съсредоточавам се няколко минути преди ефира, решавам как ще открия предаването и когато се завърти шапката на „Директно“, вече в главата ми има нещо друго (смее се). В гилдията знаем, че не всичко винаги върви по план и до последно си на тръни какво ще стане. Имало е ще продължава да има много стресови ситуации. Ние сме предаване на живо и в нашия ефир се е случвало какво ли не. За секунди всичко се обръща. Няма да отрека, че понякога това е трудно, но дали би ме отказало от работата? Не! Тъкмо обратното. Готов съм за още. Във всяка професия има трудни ситуации.
Коя е репортерската история, с която най-много се гордеете?
Гордея се с всяка история, която е намерила решение, след като сме я разказали. Пример за това е една много силна история, която разказахме първо в „Директно“. Тя е за дете от Добрич, което се налага да се храни по конкретен начин, с конкретна добавка. На пръв поглед – пореден здравен казус. Но всъщност тази добавка е много скъпа, а сами разбирате, че в Добрич постигането на висок стандарт не е като София или Пловдив. Родителите много трудно осигуряваха тази добавка за детето си, а в последствие, след като разработихме темата и я разказахме и в новините на Bulgaria ON AIR, казусът доби голяма публичност. В резултат на това бяха взети решения и бяха променени нормативни документи. Така детето получи важната добавка.
Как се отразиха социалните мрежи на журналистиката?
Промениха я, разтърсиха я, дадоха й съвсем ново лице. Но не мога да пропусна негативното - многото фейк. Последният пример е от протестите и една снимка, на която се вижда колега фоторепотер, която е клекнала до задържан човек. Снимката беше публикувана стотици пъти с текст: „Дете гледа как арестуват баща му“. Сами разбирате за какъв абсурд говорим. Иначе всеки човек вече е медия. Снимаш, качваш и новината е факт. Много хора вече се информират именно от социалните мрежи. А там гъмжи от фалшиви новини. Мислил съм си - възможна ли е някаква регулация изобщо или както и да го наречем, защото нали си давате сметка, че с една свалена от интернет снимка, можем да обявим толкова шокиращи новини, че да стане хаос в държавата.
Коя е най-голямата опасност пред журналистиката в България в момента?
Манипулацията. Лъжата. Вече ви казах какво мисля за бързината и ексклузивността. Виждам млади колеги как се подвеждат в тази линия. Качват в интернет, пишат „страшни“ и „бомбастични“ заглавия, а под тях няма съдържание. А ако ме питате дали ще загубим смисъла да говорим за смислени неща по нормален начин, без да се крещи – все още има надежда. Познавам много мои колеги, които няма да се впуснат в тази надпревара с времето и ексклузивността за сметка на качеството и достоверността.
Всяка вечер в „Директно“ анализирате актуалните теми, които се отразяват на ежедневието на всички нас. Кой според вас е най-големият проблем, който трябва да решим като общество?
Толерантността един към друг. Бедността е ясна. С нея сами не можем да се справим. Но за липсата на търпимост към околните няма оправдание. Никога не съм разбирал хора, които ругаят или са готови да посегнат на различни от тях. Вероятно неосъзнавайки, че с тези си действия показват съвсем друго. Да, аз също не мога да симпатизирам на всички, но това не означава, че трябва да бъдат пратени на заточение. Спомнете си колко грозни ситуации сме виждали. Не искам да давам примери, защото ще пропусна нещо. Но само се замислете – колко често сте виждали някой да помогне на незрящ човек да пресече или да се качи в обществен транспорт? Ще си кажете – е какво толкова – лесно е. Лесно е, но кога последно някой отиде и предложи помощ на улицата на човек в нужда, без да го познава?
Цялото интервю четете ТУК.