Преди две седмици срещнах няколко бивши съученици, дошли в родния ни град. В него животът изглежда по-поносим - по простата причина, че родителите ни имат къщи с градини. Неща с неизмерима стойност в наши дни.
Не бях виждала двама от бившите си съученици отдавна, защото се преместиха в други държави. Сега могат да работят от вкъщи, така че се върнаха за известно време. Колкото и да се радвах на мисълта за това събиране, първите моменти определено бяха странни. Начинът, по който се поздравихме, показа отношението на всеки един към актуалната здравна ситуация.
Младите уж бяха пощадени от вируса
Надявах се да не говорим твърде много за пандемията, но тази тема доминираше. На масата сред бутилките и купичките с фъстъци имаше туби с дезинфектант. Поставихме столовете така, че между тях да има определено разстояние. Не се чувахме много добре и трябваше да говорим по-силно. А се знае, че така капчиците слюнка се разпръскват още по-интензивно.
Наскоро прочетох статия, анализираща риска от заразяване в различни ситуации, и заключението беше, че при среща с приятели е най-добре да не се говори. Кой знае какво ще излезе от устата ти, когато я отвориш. Буквално бихме могли да хвърляме "мръсни" думи наоколо си. А в затворена стая би било още по-лошо.
Мина по-малко от година от първите тревожни признаци за разпространението на вируса, а много аспекти от живота ни вече са пренаредени. От нормите за учтивост до възприемането на възрастта. В първите няколко месеца се казваше, че болестта ще пощади младите хора, респективно те не бяха достатъчно предпазливи. Бяха сочени с пръст, защото разпространяват вируса без да знаят. Междувременно достатъчно млади хора са болни и този дискурс донякъде се успокои. Всички сме остарели, т.е. сме станали уязвими. В първите няколко месеца на пандемията бях млада, докато живеех сама, след което се прибрах вкъщи и приех възрастта на хората, с които живея.
Мъгливата пандемична вселена
От 13-годишна възраст страдам от късогледство, без очила живеят в доста мъглив свят. Когато излизам и трябва да си сложа маската, не нося очила, защото те досадно се запотяват. Ето защо пандемичната ми вселена е объркана и дифузна, пълна с гласове, които понякога не знам откъде идват. В тази вселена липсата на едно чувство отслабва и останалите. Това е образът, който ще свържа с пандемията - дори след като тя е приключила: мъгливо, объркано време, с глупави опасности на всяка крачка, като например дупка в асфалта, в която можеш да си изкълчиш глезена.
В момента има много неща, които не виждаме ясно, тъй като не можем да обхванем цялата информация. Неща, свързани с разпространението на вируса и надпреварата за ваксината, с активния масов контрол, с развиването на уменията за писане и четене на второкласник, който цяла година е имал само онлайн уроци, с безброй други последици от вълните на антипандемични мерки, които обхващат всички социални класи. Повечето от нас са късогледи в много области - и е невъзможно да бъде другояче.
Бъдещето като миражНямам кратък отговор на трудния и сложен въпрос как младите хора се справят с тази криза. Вероятно има институции, които разполагат с актуална статистика за процента на заразяване по възрастови групи, с данни за безработицата и за спадащата покупателна способност. Дори да имах достъп до всички тези данни, пак щеше да ми е трудно да ги разчета. Впечатлението ми е, че вече не е толкова важно на колко години сме, тъй като всеки би могъл да бъде "млад човек със скрити болести" - не знаеш по колко начина може да те предаде собственото ти тяло.
Всички сме в опасност. Сега ни отличава не толкова възрастта, колкото икономическата ситуация. Като пенсионер някакси имате по-голяма сигурност: вече не съществува опасността, че можете да се окажете излишен за вашия работодател. Или да бъдете сметнати за маловажен, ако работите в област като културата.
Вчера съсед ми каза, че ако той е "шефът на света", ще задържи всички по домовете им за месец и половина, за да се отървем от вируса. Бих искала да споделя оптимизма на този човек, който е убеден, че съществуват прости решения. Месец и половина - звучи като миг, но при сегашните обстоятелства със сигурност не е. Времето се е разширило, почти е замръзнало, март вече изглежда, сякаш е бил в друг живот. И ние живеем в тази мъгла, в която ни остава само да се движим внимателно. Бъдещето се е превърнало в мираж, без значение колко си млад.
Лавиния Бранище е румънска поетеса и писателка. Първият ѝ роман "Нула цяло и нещо" ("Interior zero") беше избран за роман на годината в Румъния през 2016 година.
Снимка: БГНЕС
Харесайте страницата ни във Facebook ТУК