Изминаха три години от началото на европейската криза и само заклет оптимист би казал, че най-лошото категорично е преминало. Някои посочват, че повторната рецесия в региона е свършила, заключавайки, че мерките за икономии са проработили. Опитайте се обаче да кажете това на хората от държавите, които все още са в депресия с БВП на човек по-нисък от предкризисното ниво, обща безработица над 20% и младежка над 50%.
Със сегашното темпо на възстановяване не може да се очаква връщане към нормалността преди следващото десетилетие, пише за сайта project-syndicate.org Джоузеф Стиглиц, Нобелов лауреат за икономика и професор във Колумбийския университет.
Скорошно изследване на икономисти от Федералния резерв заключи, че продължителната безработица в САЩ ще има неблагоприятни последици за растежа в следващите години. Ако това е вярно за Америка, където безработицата е с 40% по-ниска от Европа, то перспективите за европейския растеж наистина изглеждат мрачни.
Преди всичко е нужна фундаментална реформа в структурата на еврозоната. Към момента има сравнително добро разбиране за това, което е необходимо:
- Истински банков съюз с общ надзор, депозитно застраховане и система за разрешаване на кризи. Без такъв съюз парите ще продължат да текат от най-слабите към най-силните страни.
- Някаква форма на взаимност при дълговете, като например еврооблигации. При по-ниското съотношение дълг/БВП в Европа спрямо САЩ Старият континент може да заема средства при отрицателни реални лихви, както го прави САЩ. По-ниските лихви ще освободят пари за стимулиране на икономиката, разбивайки порочния кръг в засегнатите от кризата страни, където мерките за икономии увеличават дълговото бреме и правейки дълга по-малко устойчив като свиват БВП.
- Индустриални политики, които да позволят на изоставащите страни да наваксат. Това предполага ревизиране на настоящите структури, които възприемат такива политики като неприемливи интервенции на свободния пазар.
- Централна банка, която се фокусира не само върху инфлацията, но и също върху растежа, заетостта и финансовата стабилност.
- Заменяне на мерките за икономики със стимулиращи политики, фокусиращи върху инвестициите в хора, технологии и инфраструктура.
Голяма част от визията на еврото отразява неолибералната икономическа доктрина, която доминираше, когато общата валута се зароди. Смяташе се: че задържането на инфлацията ниска е необходимо и почти достатъчно за растеж и стабилност; че превръщането на централните банки в независими институции е единственият начин да се осигури доверие в монетарната система; че ниските дълг и дефицити ще осигурят икономическа конвергенция между страните членки; и че единният пазар, със свободно движение на хора и капитали, ще осигури ефективност и стабилност.
Всяка от тези доктрини се оказа грешна. Независимите американска и европейска централни банки се представиха много по-зле от очакваното в навечерието на кризата, отколкото по-малко независимите централни банки на някои водещи развиващи се икономики, защото техният фокус върху инфлацията отклони вниманието им от далеч по-важния проблем за финансовата стабилност.
По подобен начин Испания и Ирландия имаха фискални излишъци и ниско съотношение дълг/БВП преди кризата, която донесе дефицити и висок дълг, а фискалните ограничения, които Европа прие, няма нито да подпомогнат бързото икономическо възстановяване от последната криза, нито да предотвратят следваща.
Накрая, свободното движение на хора, както и свободното движение на капитал, изглеждаха оправдани. Така производствените фактори ще се насочат там, където възвръщаемостта им е най-голяма. Миграцията от засегнатите от кризата държави подкопаваше по-слабите икономики. Това може също така да доведе до неправилно разпределение на трудовите ресурси.
Вътрешната девалвация – понижаването на местните заплати и цени – не е заместител на гъвкавите валутни курсове. В действителност, расте безпокойството относно дефлацията, която увеличава бремето на дълговете, които и без това са твърде големи. Ако вътрешната девалвация бе добър заместител, златният стандарт нямаше да е проблем по време на Голямата депресия, а Аржентина можеше да запази фиксирания курс на песото спрямо долара по време на дълговата й криза преди десетилетие.
Нито една страна не е възстановила просперитета си чрез икономии. Исторически, няколко малки държави са имали късмета износът им да запълни празнината от свиването на публичните разходи, позволявайки им да избегнат негативните ефекти на икономиите. Европейският износ обаче едва е нараснал спрямо 2008 г. въпреки спада на заплатите в някои страни, най-отчетливо в Германия и Испания. При вялия глобален растеж износът няма скоро да тласне Европа и Америка към просперитет.
Германия и някои от северните страни на Стария континент, демонстриращи неуместна липса на европейска солидарност, обявиха, че не трябва да се иска от тях да плащат сметката на разточителните си съседи от Юга. Това е грешно поради няколко причини. Например, по-ниските лихви, в резултат от общи еврооблигации или друг подобен механизъм, биха направили дълговете управляеми. Трябва да се помни, че САЩ излязоха от Втората световна война с много високо дългово бреме, но в следващите години отбелязаха най-високия си растеж за всички времена.
Ако еврозоната възприеме очертаната по-горе програма, няма да има нужда Германия да плаща нечия сметка. Но при изкривените политики в Европа едно дългово преструктуриране следва друго. Ако Германия и северните държави продължават да настояват за следване на сегашните политики, те заедно с южните страни ще се наложи да платят висока цена.
Еврото трябваше да донесе растеж, просперитет и чувство за единство в Европа, но вместо това донесе стагнация, нестабилност и разединение.
Не трябва да е така. Еврото може да бъде спасено, но това изисква повече от елегантните речи, засвидетелстващи ангажираност към Европа. Ако Германия и други не са склонни да направят необходимото – ако няма достатъчно солидарност, за да заработи политиката – то еврото може да се наложи да бъде изоставено в името на спасяването на европейския проект.
Повече за европейската икономика в материала на Bloomberg!