Захари Карабашлиев: Ако българинът беше по-платежоспособен, щяхме да сме по-четящи

Захари Карабашлиев гостува на Доника Ризова в Медиите ON AIR, за да сподели за четенето, писането, пътуванията и новите предизвикателства.

Доника Ризова: Казвате, че писането започва с четене, какво четяхте вие?
Захари Карабашлиев: Писането започва със слушане на четене, когато още си неграмотен. Родната ми майка ми четеше приказки, без които не можех да заспя, тогава се зароди желание в мен да чета, а след много четене и споделяне идва и желанието за писане.

Д. Ризова: Тишината и спокойствието задължителни ли са за появата на добра история?
З. Карабашлиев: Да, първата ми работа в Щатите беше като охрана, избирах си нощни смени. Тогава учех английски, четях и пишех и кой знае защо вярвах, че ще получи нещо.

Д. Ризова: При първата си награда за роман не си ли казахте: аз съм писател?
З. Карабшлиев: Осмелявам се да казвам, че съм автор на сценарии, разкази, книги, но живея с идеята, че писател е нещо повече от автор. Стремя се към постигането на това, а дали съм на път, не мога да кажа.

Д. Ризова: Пишете дори, когато сте на път в самолета...
З. Карабашлиев: Това се оказва най-благоприятното място за писане, защото нито си тук, нито си там.  Когато пътувам, не се изразявам с „връщам се“, а с „отивам“, защото да се върнеш в България, означава, че си я напуснал, а аз не съм го правил, 17 години вечно съм „отивал“ или в Америка, или в България.

Д. Ризова: Как приемате носталгията?
З. Карабашлиев: В началото беше много силна и съм сигурен, че тя е много важна за израстването и задължителна за авторите. Няма как да пишеш с любов към нещо без да си изпитал носталгия към него. Доста добри страници от световната литература са родени от носталгията. Да не забравяме, че “Под игото“ е писана в чужбина.

Д. Ризова: Има ли щастливи емигранти първо поколение?
З. Карабашлиев: Искам да редефинираме думата емигранти. Емигрантството приключи с ХХ в. Щом живеем в ХХI в., можем да пътуваме свободно между държави и континенти и имаме някаква финансова възможност, думата „мигрант“ вече не е актуална. Тя е рожба на времето, когато нямаше евтини начини за комуникация. През 97-ма година разговор на минута от САЩ до България струваше 2,50 долара на минута, а сега - нищо. Запознах се в Америка с истински мигранти, избягали от режима в края на 80-те години.

Д. Ризова: Как изглежда България, погледната от Америка?
З. Карабашлиев: Много по-тъжна, неприятна, престъпна и мръсна, отколкото всъщност е. Медиите създават този образ. В Америка виждаме България от мониторите си, а в тях няма никакви добри моменти, затова липсва и желание за връщане в родината.

Д. Ризова: Медиите и издателите боравим с думи и истории, продаваме този продукт и така влияем на аудиторията. Чрез избора какво да покажем, изразяваме себе си, правите ли го и Вие?

З. Карабашлиев: Да, книгите са медии и с избора на тези, които ние представяме, определяме климата, в който живеем. Издателството ни пуска над 200 книги годишно, което прави почти по една книга на ден или ни прави едва ли не ежедневник. Едновременно с това имаме лукса да не инвестираме в негативна енергия, от която колегите ви се изхранват.

Д. Ризова: Бихте ли издали книга, която да е популярна в Щатите, но да навреди на хората у нас?
З. Карабашлиев: Книгите не убиват хора, както и оръжията – хората убиват хора. На възрастта, на която съм, няма книга, която да ме промени. Няма и книги, които да подтикват хората към насилствени актове, не мисля, че е възможно. Ако имаме някакъв дисбаланс, книгата може да е камъчето, която ще е преобърне колата, но да предизвика това състояние – дълбоко не вярвам. Романът „Престъпление и наказание“ на Достоевски е пример как авторът влиза в съзнанието на Разколников и изследва болното му съзнание, но то предварително е такова.

Д. Ризова: Купува ли българинът книги?
З. Карабашлиев: Да, това го показва пазарът – броят книжарници в големите градове на глава от населението, активността в медийното пространство – блогове, фейсбук групи и др. Ако българинът беше по-платежоспособен, щяхме да сме по-четящи и отсега. Ние сме една от двете нации в Европа, която не признава по-ниското ДДС към книгите. В Македония е 5%, при нас е 20%. Това показва отношение на държавата към този продукт. Проблемът е в ниските заплати, а не високите цени на книгите.

Д. Ризова: Четат ли книги властимащите?
З. Карабашлиев: Съмнявам се, познавам лично някои, които четат, но от 240 депутати, ще ми бъде много интересно какъв е процентът на четящите. Сигурен съм, че четат заглавия на вестници.

Д. Ризова: Какво пречи на българските автори да станат световноизвестни и да имат продаваемост от ранга на Орхан Памук?
З. Карабашлиев: Те са известни. Въпрос на време е, до 89-та година не можем да говорим за свободно пътуваща литература. Сега е различно, имаме свободен обмен на знания, сега например Георги Господинов е литературен посланик на България.

Д. Ризова: Какво има на нощното Ви шкафче?
З. Карабашлиев: В момента чета книга на испански писател, препрочитам Ана Каренина за не знам кой път и "Кървави разкази" на Александър Чакъров, която препоръчвам горещо - това е традицията на здравия български разказ. Хубаво е, когато нещо подобно те удари силно в стомаха.

Д. Ризова: Какво е следващото силно нещо от Вас, което ще ни удари в стомаха?
З. Карабашлиев: Роман ще бъде.