Режисьорът Светослав Драганов и операторът Веселин Христов сядат в семплата, малко поразбита от пътищата на родината кола и тръгват на едно пътешествие с Филип Трифонов, или просто: Фипо, из неравните пътеки на неговото ежедневие. Фипо пътува ту за Хасково, ту за Димитровград, ту чак за Одрин, за да продава изкуството си; после е в старата къща в ловешко село, превърната в ателие за сина му – скулптор, където Фипо е помощник леяр и майстор на палачинки.
Отскача до вкъщи, за да подкастри рошавите мустаци, с които внучката му Филипа обича да си играе и да изрепетира речта си пред СОС, който ще му връчи титлата “почетен гражданин на София”. Плуващ като риба във вода пред камера, един от най-ярките и обичани български актьори прави за нас, зрителите, едно истинско “уан мен шоу” – с малко думи, изпълнени с много заряд – ироничен, самоироничен, тъжен и смешен и по момчешки откровен и непосредствен.
“Вечното момче” на българското кино ще се смири и притихне само когато след дълго обикаляне в променения пейзаж на родното Черноморие открие плажа от култовата сцена на финала на “Оркестър без име”.
“Бях тук… 35 години по-късно “… ще остави подписа си върху собствената си поизбеляла снимка от крайпътната будка непорасналият Филип. За да остане завинаги Момчето на българското кино…
Харесайте страницата ни във Facebook ТУК
преди 3 години