Трагичният образ на майор Олимпий Панов, който въпреки всичките си саможертви за България накрая умира от братска ръка, е във фокуса на първия филм от документално-образователната поредица „Нашите пълководци“ на сдружение "Българска история" и ЗАД "Армеец".
„Дванадесетте сражения, в които съм участвал за свободата на България, ми дават правото да живея свободно в нея...“, казва той в писмо, което пише до министър-председателя д-р Васил Радославов. С него Панов прави опит да остане в родината си, след като управляващите се опитват да го изгонят от страната заради обвинение в заговор. Но то не е достатъчно.
Панов е роден през 1852 г. в Бесарабия. От малък остава кръгъл сирак, но българската община в Болград го изпраща да учи в Букурещ. В румънската столица се запознава с Любен Каравелов, който го обича като свой син. Олимпий става негов пръв помощник, а писателят го включва в революционното движение. Така се запознава с Васил Левски, а през 1872 г. е избран за секретар на БРЦК, едва 20-годишен. „Братленце Панов“ му пише Левски, който дори го иска за свой помощник вътре в България. Олимпий става приятел с Панайот Хитов, със Стамболов, а Ботев го атестира по следния начин: „Олимпий е отличен момък!“
През 1875 г. Панов отново е изпратен със стипендия да продължи образованието си в Париж. Неговото студентстване продължава кратко, защото зарязва следването, когато научава за Априлското въстание. В Букурещ Олимпий става подпредседател на Българското централно благотворително общество, наследник на БРЦК. Той трескаво събира и изпраща доброволци–българи за Сръбско-турската война, а след това – за Опълчението. Самият Панов отива обикновен опълченец. Участва в сражениеята при Стара Загора и Шипка и за проявена храброст е награден с орден и е произведен в офицерски чин.
След Освобождението Олимпий служи в българската армия като артилерист. Разболява се от туберколоза и поради това не успява да завърши Военната академия в Санкт Петербург. Но в Русия става приятел с младия офицер Рачо Петров.
В България капитан Панов е командир на батарея в Софийския гарнизон. Там се сближава с княз Александър І, който питае особено уважание към него. Панов е близък и с министър-председателя Петко Каравелов, както и с председателя на парламента Стамболов. Чрез тях Олимпий успява да издейства преместването на Рачо Петров в София.
След Съединението капитан Панов е назначен от княз Александър І за началник на българската артилерия. Като такъв участва в боевете при Сливница, замества княза и реално играе ролята на главнокомандващ. Като командир на центъра ръководи настъплението на 7 ноември, с което фактически е извоювана победата при Сливница. Княз Александър І го упълномощава да сключи от негово име примирието със сърбите.
Майор Панов се нагърбва сам с ролята на посредник между офицерите-русофили, детронирали княз Александър І през 1886 г., и Стамболов в Търново, обявил контрапреврат. Целта на Олимпий е да предотврати кръвопролитията на една гражданска война. Арестуван от русофобите и затворен за кратко в Черната джамия, Панов се чувства излъган от своя приятел Стамболов. Той е уволнен от армията за неясен заговор във Военното училище срещу Регентството.
Панов си остава трън в очите на управляващите, които се опитват да го изгонят от страната. По този повод Олимпий пише на министър-председателя д-р Васил Радославов: „Дванадесетте сражения, в които съм участвал за свободата на България, ми дават правото да живея свободно в нея...“ Но и това не помага и той е принуден да напусне България.
Олимпий реално не участва в конспирациите на офицерите-емигранти в Румъния, но когато избухва русофилският бунт в Русе през февруари 1887 г., прави опит да се прехвърли през Дунав заедно с Тома Кърджиев. Двамата са заловени и изтезавани, особено Панов, от негов бивш приятел. „Свали го долу на земята и започна да го рита хайдушки с крака, докато сам той остана без сила“, описва сцената свидетел. В Русе пристига от столицата майор Рачо Петров с инструкции да не проявява милост. Той организира военнополеви съд, който осъжда майор Панов на смърт, без да е участвал в бунта, а регентите, включително Стамболов, утвърждават присъдата.
В мразовитата утрин Олимпий и други са изправени пред взвода за разстрел. Осъдените отказват да завържат очите им или да застанат с гръб към екзекуторите. Точно преди залпа Тома Кърджиев извиква: „Плачете не за мен! Плачете за Олимпий, защото България няма да роди такъв човек и след сто години!“. Олимпий умира заедно с цялото си имущество - едно вехто портмоне с два лева вътре. А Султана Рачо Петрова записва в своите спомени: „Герой до края. Олимпий Панов умря, както бе живял – достойно, храбро и гордо.“
Късометражният филм за Олимпий Панов, част от образователния проект „Нашите пълководци“, се разпространява безплатно в социалните мрежи на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Епизодите се раздават безвъзмездно и за образователни цели на училища и учители, които искат да направят часовете си по история по-цветни и вълнуващи. По време на открити уроци из цялата страна авторите представят 10-те филма от поредицата, провокирайки интереса на децата към родното минало, каквато е и целта на инициативата на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“ .
Харесайте страница ни във Facebook ТУК