Той определя себе си като културен бандит. Превърнал е любовта в произведение на изкуството. Тялото е неговата четка. Емоциите - изразните средства. Мартина Ганчева и операторът Виктор Петров се срещнаха със световноизвестния германски художник и пърформънс артист Франк Лайзипен – Улай часове преди да открие изложбата си в София. Следва един откровен разговор за живота, смъртта и любовта.
- Какво не знаем за Вас? Кой е другият Улай?
- Този, който не познавате. Аз съм много непретенциозен човек. Разпознаваме съм, но не се възприемам като известен. Обичам простичкия живот на бавна скорост. Погледнете ме. Имам семеен живот. Женен съм. Имаме невероятно куче. Харесвам личния си живот. Да мога да изляза и да си купя зеленчуци, храна. Обичам да се разхождам в парка с кучето. Да седя на терасата, да мечтая. Хората минават, приятно ми е да ги наблюдавам. Не обичам да ходя в музеи и галерии.
- Защо?
- Не намирам вдъхновение там. Там всичко е предизвестено. Аз съм културен бандит. Вдъхновявам се от необичайни неща и хора на улицата.
- Какво ще видим на изложбата ви? И какво виждаме на стената пред нас? Харесва ми този надпис "Dead end".
- Тази стена е посветена на приятелите, които са си отишли. Всичките велики артисти. Това, което ми харесва в тези снимки е, че предметите са в своите реални мащаби. Това е своеобразна антология на фотографията.
- Страхувате ли се от смъртта? Вярвате ли, че има Рай?
- Не, не. Мисля, че най-страшно е раждането. Раждането е Ад.
- Защо?
- Ами след него идва животът, който не е никак лесен. Смъртта е най-мирна, най-спокойна.
- Разкажете ни повече за вашия въображаем свят и неозаглавени емоции!
- Аз съм емоционален човек. Затова станах визуален артист. Защото вярвам, че снимките са емоционални. Започнах да пиша през 1969 до 1974, но тогава открих полароида и промених мнението си. Някога, когато все още пишех, не пишех върху хартия, а върху тялото си, върху кожата. Нарекох го афоризъм. Това е вид поезия. Замених листа с тялото си и започнах да снимам. И в края на краищата замених поезията със снимки. И това беше пробив за мен. Аз съм тъжен и емоционален човек. И снимките ми даваха по-голяма свобода да изразя себе си. Много емоционално, но без или със болка. Аз бях обектът. А след това заедно с Марина Абрамович започнахме да правим пърформънси. Изключвахме съзнанието си. Използвахме телата си, за да изразим себе си.
- Можете ли да изразите всичко чрез пърформънс? Наричат ви дядото на пърфомрънса?
- Това не е съвсем коректно. Защото и преди мен е имало велики пърфорнисти. Най-вече в Америка. Женски артисти в Европа. Те отхвърляха мъжете чрез пърформънс. Аз започнах през 1974-а. Две години след другите. Но трябва да разберете, че силата е в тялото. То е пар екселанс. Трябва да запомните това, защото работите в медия. Тялото не е прoсто част от представление. Използваме го всеки ден, за да общуваме с другите, за да изразим емоции, с печални мисли и чувства. Политици, икономисти, телевизионни водещи, те всички изнасят представление. Всички го правят. Огледай се около себе си. Те не си дават сметка, че участват в представление. Погледнете чистачката зад нас. Тя участва в театрална постановка, но дори не подозира. Но ако се отдалечите и отново я погледнете, тя играе, тя изнася представление.
- Има ли нещо, което не можете да изразите чрез пърформънс? Емоция, чувство...?
- Моето представление е най-вече емоционално, защото аз съм много емоционален човек. Но аз мога да контролирам емоциите си, мога да контролирам тялото си. Но не харесвам болката, не харесвам представления и не изнасям такива. Но идеята е да излезеш от собствената си кожа, от своето тяло и да погледнеш по-дълбоко в душата си. И точно в това е емоцията.
- Как си представяте бъдещето? Само бяло и черно?
- Не, харесвам черно-бялата фотография. Цветната фотография човек е предсказуема. А черно-бялата е абстрактна, гледаш снимката и предполагаш. Имаш много опции, много предизвикателства. Но не виждам бъдещето черно-бяло. Губим прекалено много време с политици, прекалено много ги уважаваме, те получават твърде много пари. Мисля, че бъдещето принадлежи на учените. Учените трябва да получават много пари, много повече пари от политиците. За да се съхраним и да се спасим.
Интервюто вижте и във видеото.