Български историци изразиха позицията си относно дебата какъв термин трябва да се употребява в учебното съдържание по история на България за шести клас за определяне на периода, в който българите са били под управлението на Османската империя.
"Като се изключи вълната от заробвания по време на османското завоевание, българското население в империята никога не е имало робски статут. Българите били данъкоплатци и се ползвали от право на собственост, наследяване, придвижване и пр. – все права, от които робът по презумпция бил лишен", се казва в отвореното писмо на учените.
В петък просветният министър Тодор Танев, чиято оставка бе поискана от премиера Бойко Борисов, обясни, че според него правилният термин за обозначаването на този период е "турско робство".
За разлика от Танев обаче експертът от МОН Радостина Николова обяви, че в учебниците по история ще присъства формулировката "турско владичество":
"Характеристика на тази политическа система ще я даде науката. Наложен е термин - владичество. Към момента се изпозлват и двете понятия и това по никакъв начин няма да повлияе на оценката на учениците", поясни тя.
Публикуваме пълния текст на историците по темата:
До МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА До КОМИСИЯТА ПО ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ОТВОРЕНО ПИСМО
По повод възникналия след пресконференция на министъра на МОН на Република България проф. Тодор Танев публичен дебат относно това – какъв термин да се употребява в учебното съдържание по история на България за шести клас за определяне на периода, в който българите са били поданици на Османската империя, ние долуподписаните, в качеството си на хора, които професионално изследват периода 15.-19. век от националната и балканска история, бихме искали да заявим пред ангажираните институции, заинтересованите граждани и медиите следното:
1. Както всяка друга наука, така и историята използва своя специфична терминология, чрез която дефинира и анализира своите „обекти” – събитията, личностите и процесите в миналото. Днес това легитимно право на историята да бъде наука се изземва с удивителна лекота. От нея се изисква по-скоро да бъде слугиня на политиката, а не и равноправна научна дисциплина и учебен предмет, който култивира способности за аналитично мислене.
2. От десетилетия насам в българската историческа наука се е наложило становището, че терминът, който най-адекватно описва статута на българите и взаимоотношенията им с властта през епохата, когато те са били поданици на Османската империя, е „османско владичество”. В рамките на този термин най-добре могат да бъдат обяснени както съдбата на българите през първите векове след османското завоевание, така и последвалите промени в положението им и опитите им за политическо самоопределение в периода на реформите в османската държава и по време на Българското възраждане. Терминът „османско владичество”или равностойните му и почти синонимни варианти „османска власт/управление/господство” е и международно утвърденият научен термин за обозначаване на режима, при който са живели всички подвластни на Османската империя народи. Тази терминология е приета и в историографиите на съседните ни балкански страни.
3. Терминът „съжителство”, така както той е използван от изследователите, а вероятно и от авторите на учебната програма за шести клас, засяга само един аспект от социалната и културна история на различните конфесионални и етнически групи, населявали нашите земи през различните исторически епохи. През периода на османското владичество българи и турци, евреи, роми и арменци, християни и мюсюлмани, православни и католици, сунити и алевити и пр. нерядко са живеели редом – най-вече в градовете, но понякога и по селата. В рамките на всекидневния си живот те често е трябвало да споделят общи отговорности и грижи, да разработват механизми за съвместни действия или за решаване на възникнали помежду им проблеми. Общуването помежду им в много голяма степен се предполагало и дори налагало от функционирането на самите османски институции – икономически, административни, военни и др. Всичко това неизбежно е довело както до взаимни влияния и културен обмен между отделните групи,така и до конфликти и негативни стереотипи за „другия”. Така или иначе „съжителството“ – и с позитивните, и с негативните си измерения – е неразривна част от нашата обща история и тя няма как да бъде заобиколена и премълчана. „Съжителството” е емпиричен факт, а не оценъчно понятие. То обаче представлява само един елемент от пъстрата мозайка на живота по време на османското владичество. Следователно, терминът „съжителство” не може да замени термина „владичество” и на никой сериозен изследовател досега не е хрумвало да го налага като алтернатива.
4. Институцията на робството в Османската империя (става въпрос за т.нар. домашни роби, набирани по пътя на военнопленичеството, търговията и пр.) има специфики, които също не позволяват чрез този термин да бъде описан статутът на всички или поне на по-голямата част от българските и другите балкански поданици на султана. Поради това съвременната наука предпочита да не го използва, когато говори за положението на българите в рамките на османската социална и политическа система. Като се изключи вълната от заробвания по време на османското завоевание, българското население в империята никога не е имало робски статут. Българите били данъкоплатци и се ползвали от право на собственост, наследяване, придвижване и пр. – все права, от които робът по презумпция бил лишен. Действително, в османската държава е имало и една друга емблематична група роби – еничарите, част от които с български произход. Те имали статуса на лични роби на султана и поради тази причина именно от техните среди се рекрутирала управленската номенклатура на империята. С тези трудно контролируеми дори от централната власт „роби на султана” в никакъв случай не бихме могли да отъждествим огромната маса от подвластното население на империята, включително и българите.
5. Изразът „турско робство”, създаден от идеолозите на българското национално движение през 19. век, е част от инструментариума за мобилизиране на българите в борбата им за политическо самоопределение и еманципация от османска власт. Поради значимостта и ключовото място, което заема Възраждането в националния разказ, това емоционално определение се подема веднага след Освобождението от литературата, използва се като определящ за османския период термин в много от първите български исторически публикации и се запазва в учебниците по българска история чак до края на 70-те години на 20. век. Като всяка наука обаче, и историята е претъпяла развитие от средата на 19. век до сега. Задълбочавайки познанията си, тя е прецезирала категорийния си апарат и е достигнала до извода, че изразът „турско робство“ е терминологично непригоден да опише положението на българите в Османската империя. Разбира се, фактът, че този израз се е вкоренил в паметта на няколко поколения българи, няма как да бъде пренебрегнат. Ако присъства в обучението по българска история обаче, съвременното осмисляне на „турското робство“ може да бъде основа за дебат, който да предостави на учениците терен за формиране на аналитични способности и усвояване на методите на критичния анализ.
6. Широкообсъжданият през последните 25 години термин „османско присъствие“ никога не е бил използван нито от български историк, нито в учебниците по българска история за различните учебни степени – с изключение на случаите, в които се е налагало да се обяснява защо чрез този изфабрикуван незнайно от кого и с каква цел термин не може да бъде обозначен османският режим на Балканите.
Бихме желали да завършим с това, че използването на историята по манипулативен начин, на което за жалост ставаме свидетели не за първи път, възмущава. И то не само защото така се неглижират достиженията на академичното знание, но и защото историята се превръща в инструмент за прокарване на изкуствени разделения в българското общество, които с нищо не допринасят нито за националното самочувствие, нито за изграждането на модерната българска идентичност.
Оставяме нашето мнение отворено за подкрепа от всички членове на историческата колегия, които биха искали да се присъединят към него.
Проф. дин Надя Данова – Институт по Балканистика и център по тракология, БАН
Проф. дфн Николай Аретов – Институт за литература, БАН
Доц. д-р Светлана Иванова – Исторически факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Доц. д-р Олга Тодорова – Институт за исторически изследвания, БАН
Доц. д-р Стефка Първева – Институт за исторически изследвания, БАН
Доц. д-р Росица Градева – Институт по Балканистика и център по тракология, БАН и АУБ
Доц. д-р Пламен Божинов – Институт за исторически изследвания, БАН
Кета Мирчева – историк на свободна практика