В седмицата, в която светът окончателно се прощава с Маргарет Тачър, изглежда естествено да се върнем към тази забележителна епоха – 80-те години.
Рядко в човешката история е настъпвало време на толкова драстични и в същото време мирни промени. През 80-те приключи Студената война; двуполюсният световен ред се разпадна с краха на социалистическия лагер; либерализмът спечели битката на икономическите теории; започна възходът на Третия свят - на Китай, Бразилия, Индия. В политиката 80-те бяха време на великани, управлявали спокойно и в течение на много мандати. Въпросът ни в "Как мислите" тази седмица: кой бе най-влиятелният лидер през тази епоха на промени? Отговорете на нашата страница във Facebook и можете да спечелите два двупосочни самолетни билета до Барселона от националния превозвач България Ер.
РОНАЛД РЕЙГЪН. "Казват, че политиката е втората най-стара професия. Забелязал съм, че доста напомня на първата", казваше Рейгън, може би най-неочакваната фигура по върховете на американското управление. На младини убеден демократ и звезда от второразредните уестърни, по-късно Рейгън промени възгледите си и постъпи при републиканците, издигайки се до губернатор на Калифорния и - след два неуспешни опита – до президент на САЩ през 1980.
В политиката Рейгън разчиташе на холивудския си чар и на остроумието си ("Питам се как щяха да изглеждат Десетте Божи заповеди, ако Мойсей трябваше да ги прокара през Конгреса"). Но главната причина днес да го помнят като най-успешния президент след Линкълн са възгледите му за икономиката. В една разклатена от криза страна Рейгън дойде с простички планове: намали данъците, за да стимулира растежа; затегна контрола над паричните потоци, за да овладее инфлацията; дерегулира икономиката и намали държавните разходи. "Рейгъномиката" потръгна толкова добре, че през 1984 Рейгън бе преизбран с най-големия аванс в историята.
Другият му главен актив бе външата политика. Той пръв след Кенеди се осмели да тръгне към явно противопостяване с СССР, наричайки го "империя на злото", а после потърси сближаване, когато в Москва на власт дойде Горбачов. За наследника му Буш остана честта формално да спечели Студената война; но всъщност заслугата за триумфа на Запада бе основно на Рейгън. Едва години по-късно се разбра, че през втория си мандат вече е показвал явни признаци на синдрома на Алцхаймер.
ДЪН СЯОПИН. Ако за Рейгън днес казваме, че спечели първата Студена война, за Дън Ксяопин вероятно един ден ще твърдят, че е положил основите на втората.
Символ на здравомислещите сили в китайската компартия, Дън на два пъти бе низвергван от Мао Дзедун, но след смъртта на "великия вожд" успя да се пребори с избрания му наследник и да насочи Китай по пътя на икономическото развитие и постепенното навлизане на пазарната икономика.
Дън така и не зае някой от висшите постове в партията и държавата; но независимо от това бе всепризнатият неформален лидер на Китай от 1978 до 1992. Когато той взе властта, страната едва успяваше да изхранва милиардното си население и разчиташе на велосипеда като основно транспортно средство. Когато Дън предаде нещата на наследника си Дзян Дзъмин, Китай вече бе най-бързо развиващата се икономика в света, стъпила здраво в коловоза, който две десетилетия по-късно я очертава като новата суперсила, противопоставяща се на Америка. Болният от Паркинсон Дън почина през 1997 и съболезнования пратиха дори заклетите му врагове като Далай Лама и лидерите на Тайван.
МИХАИЛ ГОРБАЧОВ. За едни той е човекът, предотвратил Третата световна война. За други – предател, проиграл една от най-могъщите империи в историята в замяна на обикновени ласкателства. Независимо от гледната точка, няма съмнение в едно – Михаил Сергеевич Горбачов сложи край на Студената война, и то по възможно най-мирния начин.
Роден в руско-украинско селско семейство, Горбачов направи една от най-бързите кариери в историята на КПСС. А през 1985 Политбюро, след като набързо загуби трима престарели генерални секретари, реши да заложи на младостта в лицето на 54-годишния Михаил Сергеевич. А Горбачов за отплата прокара своите "гласност" и "перестройка" – които в крайна сметка доведоха до един от най-свободомислещите периоди в историята на Русия.
Много от сънародниците му го обвиняват, че изпусна юздите, че твърде леко позволи разпада на Съветския съюз, че остави прехода в ръцете на бившите тайни служби, които разпределиха помежду си националните богатства и се превърнаха в олигарси – все основателни обвинения. Но въпросът е имал ли е изобщо Горбачов друг избор?
ХЕЛМУТ КОЛ. През есента на 1999 германците го наричаха "Обединителя": той бе национален герой, най-дълго управлявалият канцлер от Бисмарк насам и човекът, който по сполучливия израз на кореспондента на "Тайм" "окончателно прогони призрака на Хитлер от Eвропейския континент". През зимата на 1999 германците вече го наричаха "Дон Колеоне": един дискредитиран политик, осмиван от карикатуристите и бързо забравен от избирателите.
В интерес на истината скандалът с партийните дарения, който срина Хелмут Кол, едва ли щеше дори да направи впечатление в страна като Италия (да не говорим за България). Но в Германия не го простиха дори на най-заслужаващия прошка. В крайна сметка тъкмо Кол уреди обединението на страната през 1989; тъкмо Кол прокара (заедно с Франсоа Митеран) Маастрихтския договор, създал Европейския съюз в съвременния му вид; и именно Кол бе определен от Бил Клинтън като "най-забележителния лидер на Европа" през втората половина на ХХ век. Любопитно е как щеше да изглежда сегашната ситуация на континента, ако скандалът не бе помел Кол и наследника му Шойбле, за да разчисти пътя на Ангела Меркел.
МАРГАРЕТ ТАЧЪР. Дори откровено враждебният левичарски вестник "Гардиън" я определи като най-влиятелния британски политик от Уинстън Чърчил насам. Баронеса Тачър, която почина преди седмица, бе първата (и засега единствена) жена – премиер във Великобритания. Наричаха я "Желязната лейди" отчасти заради хладните й маниери, отчасти заради пословичната й неотстъпчивост. Тя показа твърдостта си още срещу аржентинската хунта в спора за Фолклендските острови и проведе безмилостна война срещу Ирландската революционна армия. Тачър бе най-верният съюзник на Рейгън в края на Студената война и първа разпозна в новия съветски лидер Горбачов човек, с когото "може да се върши работа".
В икономиката Желязната лейди бе страстен застъпник на свободния пазар, на приватизацията (самата дума произхожда от нейната програма) и на икономическите реформи. Под нейно управление Великобритания преживя истински разцвет – донякъде и благодарение на новооткритите петролни залежи в Северно море. От друга страна, Тачър дерегулира финансовия сектор и според мнозина допринесе за изкривяванията на този пазар, докарали ни глобалната криза през 2007.
- - -
Помогнете ни да знаем как мисли България.
Гласувайте на нашата Фейсбук страница.
Поканете и приятелите си да участват. Това ще ви даде по-добри шансове за наградата – пътуване за двама до Барселона с България Ер.