Философът, владетелят и светът

Платон искал философите да управляват идеалната държава. А неговият ученик Аристотел се задоволил с това да управлява Александър Велики.

Днес не знаем със сигурност дали младият цар на македоняните разбирал от силогизми. Но светът, който създал – светът на елинизма – надхвърлил мечтите на Аристотел. Елинската философия се разширила до границите на познатото, смесила се със зороастризма и египетските култове, възбудила юдаизма, докоснала хиндуизма и изградила мостове между културите. С други думи, словото се съюзило с меча и станало плът. Станало начин на живот.

ФИЛОСОФЪТ КАТО НАСТАВНИК на владетеля; те заедно променят света. Тази представа преминава през столетията, още от мита за Мерлин, който обучава крал Артур. Алкуин наставлява Карл Велики; Михаил Псел съветва няколко византийски императори – и плете интриги заедно с тях; Макиавели помага на флорентинската република и затова яде бой от завърналите се Медичи. Константин-Кирил Философ оглавява мисии: хазарската не успява, защото хазарите приемат юдаизма, но моравската мисия променя света със силата на славянската азбука. Понякога владетелят е и философ – но Лъв Шести Философ и Симеон Велики са редки птици. Макар и в различни тела обаче, князът и мъдрецът действат в сговор.

Е, новото време ги разделя. Появяват се философите – революционери и строители на системи. Мор, Русо, Волтер, Лок, Монтескьо, Хегел и Карл Маркс чертаят бъдещето, често в опозиция на князете. Някои от предписанията работят, други се срутват в кървав провал. Авторите са величани, ругани, оправдавани – но утопията, че един системен мозък може да изгради съвършеното общество, възбуждайки масите, е мощна и дълготрайна.

ГОЛЕМИТЕ ДРАМИ И ВОЙНИ на ХХ век компрометираха утопиите – а с тях и философите. И ето днес, когато новото време е заменено от още по-ново, те не градят системите, а ги подриват. Словенецът Славой Жижек, суперзвезда в съвременната философия, е автор на следното изказване: „Човечеството е ОК, но 99% от хората са скучни идиоти”. Това е постмодернизмът: той не създава смисъл, той руши смисъла; не обяснява, а шокира. Подобни изречения може да не носят житейска мъдрост, но стават за заглавие на вестникарска статия или за цитат в телевизионен репортаж.

Днес философите са критици, иронизатори, скандални герои, медийни звезди, патрони на каузи, водачи на протест – но не инструктори на лидери или бунтовни строители на системи. Техните граждански позиции ги поставят в някаква политическа координатна система, осигуряват читатели на книгите и слушатели на лекциите им. Но не движат ръката на президентите и премиерите, камо ли да променят света.

ИНАЧЕ ПОЛИТИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ КАУЗИ – дал Господ. Юрген Хабермас спори с папата за светската държава. Петер Слотердайк казва, че днешната концепция за глобализация няма историческа перспектива. Рихард Прехт, с когото се запознах, още вярва в мулти-култи. Славой Жижек още почита Маркс, радикално критикувайки всичко и всички. Покойният Едуард Саид разобличаваше скритата омраза към арабите, покойният Жан Бодрияр – скритата тирания на телевизионните образи. Днешните философи харесват „Европа” и я защитават – и атакуват „войната” и „глобализацията”. Повечето са леви, с изключение на американските неоконсерватори (последователи на проф. Лео Строс) и френските десничари (като Бернар Анри Леви и Андре Глюксман), които са бивши леви.

УМБЕРТО ЕКО НЕ ХАРЕСВА БЕРЛУСКОНИ, световната конспирация и обикновената тъпота. Бернар-Анри Леви харесва Изетбегович, съпротивата на Сараево и се явява в шоуто на американския комик Стивън Колбърт. Изведнъж Колбърт нарича Леви „философ”. „Което какво е?”, пита философът. „Ами ето, вижте се”, отвръща водещият, „отворена риза без копчета, разрошена коса, приличате на диригент”. Бернар Анри-Леви се смее. Не отрича. В днешно време, след като си се облякъл като философ, очевидно си такъв.

И днес се случва философите да станат лидери, но само след като са изоставили науката. За покойния сръбски премиер Зоран Джинджич казваха, че бил от любимите ученици на Хабермас. Познавах Джинджич и мога да кажа обаче, че той беше толкова далеч от пасивното съзерцание, колкото сръбска плескавица от виенски тафелшпиц. Веднъж ми се оплака, че проблемът му бил да намери време за сън – трябвали му поне три часа. От философията беше запазил единствено умението да разбира другите, да влиза в роли и да говори свободно немски. За да управлява обаче, трябваше да забрави всичко останало.

ЗАЩОТО ФИЛОСОФИТЕ СА ДИСИДЕНТИТЕ на постмодерния свят. Само дето те застават не толкова срещу политиците, колкото срещу медиите, субкултурата, забавлението, пошлостта и глупостта. И тук идва фаустовската сделка: философите трябва хем да се опълчат срещу всичко това, хем да го използват. Да участват по медиите, да се впишат в субкултурата, да забавляват.

Затова разрошват косите, слагат отворени ризи без копчета – и тръгват по шоу програмите да омайват и шокират. „Философите обясняват по различен начин света”, казваше Маркс, „въпросът е той да бъде променен”. Днешните винаги ще ни учудят с някое парадоксално обяснение за света. Но не съм сигурен, че искат да го променят.