Има нещо откровено потискащо в начина, по който критиката в България вече се смята за нещо неудобно и неприлично. Опитайте се да изразите критично мнение за каквото и да е – за театрална пиеса, за менюто на ресторант, за услугите на мобилните оператори, за макроикономическите процеси – и веднага ще ви обвинят в платена злонамереност, или просто ще ви заклеймят като "хейтър", толкова модна дума напоследък.
ПРИТЕСНЕНИЕТО НИ ДА КРИТИКУВАМЕ е една от най-вредните черти на съвременния живот в България. Ако човек обича приятелите си и иска да им е полезен, той би ги разкритикувал, щом сметне, че си вредят – ако посегнат към наркотици или се пропият, да речем. В такива случаи не е лошо да си настоятелен, дори суров, ако се налага.
Защо тогава се смята за нередно да си настоятелен, когато става дума за икономиката на страната, в която живееш? В крайна сметка това е и страната, в която живеят моите приятели. Професионалната критика в областта на икономиката цели доброто на България – на всички нас.
Имаме нужда от този откровен разговор за икономиката, който бе силно заглушен през последните години. Дори сега, когато правителството на "фискалната стабилност" се оттегли, пак има някаква тревога да се говори, пише и публикува по темата. И точно заради това протестиращите по улиците хора се лутат в исканията си от екстремно лявото до крайно дясното. В това лутане има и разумни искания. Но те се размиват в общия крясък на недоволство, погълнати са от липсата на експертен разговор и дискусия за развитието на българската икономика. Липса, която продължава вече две десетилетия.
ДЪЛГО ЖИВЯХМЕ В НЕОЛИБЕРАЛНАТА МАНТРА от времето на Иван Костов: икономии, макро стабилност, контрол върху бюджета и публичните разходи. И в добавка увереността, че българите са идиоти и ако им се позволи да направят по-голям външен дълг, парите неминуемо ще бъде откраднати, пропилени и отново ще стигнем до хиперинфлация.
Добре. Но и най-добрата икономическа политика е добра само за периода, за който е планирана. В друг период тя вече не е толкова добра; в трети може да се окаже и откровено погрешна. Неолибералните представители на икономическата наука (които у нас са най-шумни и съответно - най-отразявани) се отличават с една праволинейност на възгледите, която е почти догматична. Те не разбират, че качеството се променя - и така е било още от родовите общини. В един момент хората и обществото придобиват друго качество.
ЗА ТЕЗИ ГОДИНИ, ПРЕЗ КОИТО ни се натякваше за нуждата и ползата от строгите икономии и сигурността, хората станаха пасивни и непредприемчиви. Този криворазбран неолиберализъм, пропагандиран от толкова гласове, съсипа самочувствието на българите, като същевременно изгради една обособена партийна и икономическа върхушка. Никой ли не вижда, че тъкмо фанатичният копнеж към икономии и "стабилност" е най-прекият път към олигархия и към растяща пропаст между бедни и богати? Никой ли не осъзнава, че при промяна на качеството е нужно и пренастройване на политиката? Ако на едно обикновено българско семейство не бъде позволено да натрупа дълг, но да прати децата си да получат добро образование и да станат конкурентни, за тези деца остава само да бъдат бандити и миячи на чинии. И двете не са основа за икономически растеж. А сега прехвърлете това разсъждение от семейния бюджет върху националния бюджет. Ще видите, че няма особена разлика.
ТОВА НЕ ЗНАЧИ ДА ОТРЕЧЕМ нуждата от контрол върху бюджетните разходи, разбира се. Нито пък е призив за необосновано рязко увеличение на доходите, изпреварващо силно ръста на производителността. Но е факт, че дори Съединените щати – тази обетована земя на неолиберализма – по време на кризата използваха всички възможни средства за излизане от рецесията, без изобщо да им пука дари това е неолиберална или почти социалистическа политика.
Не се опитвам да наложа своето мнение в спора. Опитвам се да наложа мнението, че такъв спор е жизненонеобходим. Защото с нашето дълбоко нежелание за дискусии, с нашето дълбоко недоверие към независимите експерти (онези, които не са платени и излъчени от политическите субекти) ние няма как да вървим нататък. Питаме се къде отиват младите хора на България. Отиват там, където искат да бъдат. А ние оставаме тук, където ни принуждават да мълчим. И заради нашето мълчание сега протестиращите искат национализация и да не си плащат сметките. Но в човешката история винаги е било така: мълчанието е водело до отклонения.