Тежестта на тиарата

Още първите секунди от понтификата на Бенедикт ХVІ разтревожиха суеверните. През април 2005, докато камерлингът изгаряше бюлетините, с които кардиналите избраха новия папа на римокатолическия свят, коминът върна дима в Сикстинската капела и предизвика една съвсем неуместна за тържествеността на момента кашлица.

РАЗБИРА СЕ, СПОРНО Е ДАЛИ това трябваше да се тълкува като знак свише, или като немарливост на коминочистача. Но този дребен инцидент само засили притесненията на онези, за които с кончината на Йоан Павел II отминаваше и "златният век" на съвременното християнство.

В известен смисъл папа Бенедикт – роден като Йозеф Ратцингер – бе обречен от самото начало. Който и да бе заменил свръхпопулярния му предшественик, щеше неизбежно да страда от сравненията. Но изборът тъкмо на германеца Ратцингер за нов епископ на Рим отприщи същински порой от възмутени и разтревожени реакции. Бивш нацист, педант, закостенял консерватор, шеф на инквизицията, сив кардинал, женомразец, ксенофоб, лишен от чар професор – само част от определенията, с които бе приветстван в печата новият Свят отец.

ЕСТЕСТВЕНО, НЕ ВСИЧКИ ОТЗИВИ бяха в този дух. Мнозина изтъкнаха (и с основание), че повечето упреци към Бенедикт ХVI са преувеличени и извадени от контекста на биографията му. Членството в "Хитлер Югенд", което е било задължително за юношите в Третия райх, съвсем не го прави нацист. Напротив, баща му Йозеф е бил сред най-ревностните католици и убедени антинацисти в Траунщайн; самият Ратцингер признава, че нацистката идеология го е привличала с акцента върху спорта и физическото здраве, но безвъзвратно го е отблъснала с осъждането на християнството като близко до презрeния юдаизъм. Колкото до етикета "инквизитор", Ратцингер действително оглавяваше Светата конгрегация за доктрината на вярата, но тази организация е наследила от Светата инквизиция само функцията - определянето и спазването на каноните на католицизма - но не и правомощията и методите. Да наречеш неин член "инквизитор" е като да наречеш директора на съвременен затвор "палач". "Конклавът не избра твърдоглав консерватор или бездушен инквизитор - напук на многото публично изказани страхове и предразсъдъци Ратцингер не е такъв. Той притежава всичко онова, което имаше и предшественикът му, но е интелектуалец, какъвто Войтила не беше", коментира Ернесто Гали в "Кориере дела сера".

НО НЕ КРИТИКИТЕ И ПОДОЗРЕНИЯТА УСЛОЖНИХА задачата на Бенедикт ХVІ, а по-скоро дълбоката неяснота каква всъщност е тази задача. Новият папа непрекъснато наблягаше на приемствеността и обещаваше да следва политиката на своя предшественик ("Той ни остави църква, която е много по-смела, свободна и млада. Църква, която, благодарение на неговата мъдрост и личен пример, гледа със спокойствие в миналото и не се бои от бъдещето"). Но никой в Рим не бе склонен да каже открито, че тази прославена политика на Йоан Павел II всъщност бе подчертано консервативна. По негово време площадите бяха пълни с вярващи, но църквите си останаха все така празни. По площадите идваха онези, които списание Panorama нарече "новите християни" - младежите, които бяха готови да бодърстват по цяла нощ заради предишния папа и които плакаха с искрени сълзи след кончината му, но които същевременно използват презервативи, практикуват извънбрачен секс, отнасят се толерантно към хомосексуализма, пренебрегват постите и празниците на светците. За тях християнството все повече се превръща от религия в морална система. Ентусиазмът съществува, но доктрината, в която той би трябвало да се влее, е в криза, остаряла е и не привлича душите. Именно в това отношение църквата изпитва спешна нужда от реформатор – какъвто Бенедикт ХVІ не пожела да бъде.

ПОПУЛЯРНОСТТА НА ЙОАН-ПАВЕЛ ІІ, особено сред младите, се дължеше не на реформаторски дух, а на личното му обаяние. Наследникът му не притежаваше подобен капитал. Ратцингер може да бъде убедителен, красноречив и симпатичен в интелектуални дебати, както показаха и нашумелите му беседи с философа Юрген Хабермас. Но тихият му глас и професорският тон няма как да заменят в сърцата на широките маси великия актьор, какъвто бе неговият предшественик.

В интерес на истината, Бенедикт ХVІ нямаше подобни амбиции. Неговото управление на църковните дела изглеждаше подчинено на желанието за пречистване, не за разрастване ("Той иска да създаде една по-малка, но и по-чиста църква, кlein aber fein, както казват в Германия", писа известният коментатор Тимъти Гартън Аш). По злощастна ирония това желание съвпадна по време с два от най-големите скандали в новата история на Ватикана – със сексуалните злоупотреби на свещеници и с разкритията за корупционни схеми по високите етажи (личният иконом на папата изнесе и продаде на пресата секретни писма и документи, потвърждаващи корупцията).

БЕЗПОЛЕЗНО Е ДА ГАДАЕМ дали и тези огорчения не прибавиха към умората и артрита, които Светият отец посочи като причина за оттеглянето си. По-интересните въпроси сега засягат бъдещето на църквата, а не миналото.

Докато Ватиканът ревностно се придържаше към консерватизма си (едва през 1992 папата призна, че Галилей е бил прав и Земята се върти около Слънцето), към плодородната почва на младежка Европа посегнаха и други. Покрай имиграцията и разширяването на ЕС най-бързо развиващата се и динамична вяра на Стария континент вече е ислямът. В Берлин например мюсюлманите вече са второто най-многобройно вероизповедание - след протестантите, но пред католиците.

Възможният отговор на християнството минава през сближаване между различните му течения, през диалог между католици и православни, протестанти и англикани... Мнозина смятаха, че тъкмо с такава цел Ратцингер е избрал папското си име: за да почете не само Свети Бенедикт, покровителя на християнска Европа, но и предшественика си Бенедикт ХV – последния папа, опитал се наистина да възстанови диалога с Изтока и с православните патриаршии. Но дори да е било така, поредицата скандали вързаха ръцете на новия понтифик.

НЕ Е ИЗКЛЮЧЕНО ТОВА ДА Е БИЛ ПОСЛЕДНИЯТ ШАНС. Дори бегъл поглед върху най-сериозните кандидати да наследят Бенедикт ХVІ показва, че фокусът на католическата църква вече се отмества от Европа. С най-големи шансове изглеждат африканските кардинали Питър Търксън и Франсис Аринзе, и канадецът Марк Уеле, който е председател на папската Комисия за Латинска Америка (някои прибавят и хондураския кардинал Марадиага). За Ватикана очевидно е по-разумно да се насочи там, където има условия и възможности за експанзия. Близък до възгледите на досегашния папа изглежда само кардинал Анджело Скола, но пък и неговите шансове на бъдещия конклав изглеждат най-скромни. Преди седем години Гартън Аш писа, че след понтификата на Бенедикт ХVI Старият континент "може да е също толкова нехристиянски, колкото е бил преди 15 столетия, по времето, когато Свети Бенедикт, един от светците-покровители на Европа, е основал Бенедиктинския орден. На надгробния паметник ще пише: Християнска Европа. От Бенедикт до Бенедикт. Почивай в мир". Апокалиптично преувеличение или точна прогноза? За момента е трудно да се каже. Нещата ще изглеждат по-ясни чак когато над Сикстинската капела отново се издигне бял пушек. Дано този път коминочистачът да е внимавал.