Фантастични пътешествия

"В ЕДНА ДУПКА В ЗЕМЯТА ЖИВЕЕШЕ ЕДИН ХОБИТ" едва ли е най-разтърсващото начално изречение в английската литература. И все пак то постави началото не само на най-четения автор за последния век, а и на един нов, изненадващо жизнен жанр в литературата.

С тези осем думи започва "Хобитът" - писателският дебют на Джон Р.Р. Толкин и първият класически представител на фентъзи-литературата. "Хобитът" и неговото продължение - "Властелинът на пръстените" - са не само най-популярните книги на ХХ век, но и основата за хиляди други творби със същата стилистика. Някои от тях са просто бездарни имитации, други - по-умели надграждания на създаденото от Толкин; но всички те, с едва шепа изключения, са тясно свързани и вдъхновени от света, сътворен от този пословично скучен оксфордски професор по староанглийска литература (Кингсли Еймис, който е бил негов студент, си спомня, че професор Толкин говорел несвързано и на моменти съвсем неразбираемо, и прекарвал по-голямата част от лекциите си в писане и триене на старинни думи по дъската, с гръб към аудиторията).

Разбира се, Толкин не е изобретил нещо революционно ново. Вълшебните и епичните приказки са сред най-старите жанрове в литературата. Но проблемът е, че в наши дни творби като "Одисея", "Беоулф" или "Смъртта на Артур" не се четат - те само се изучават. Като вкара в епоса човечен елемент и чувство за хумор, Толкин го превърна в актуална, четивна литература. И го върна от прашните библиотеки в книжарниците, и то в завидно големи тиражи. Самият "Властелин на пръстените" е в тройката на най-продаваните книги за всички времена. А последователите на Толкин (Тери Брукс, Робърт Джордан, Робърт Хайнлайн, Джордж Мартин, Робин Хоб) изведоха фентъзито до абсолютния хегемон в класацията на бестселърите на The New York Times.

КАКВА Е ТАЙНАТА? КАКВО ОТЛИЧАВА "Властелинът на пръстените" от толкова други опити за осъвременяване на приказката - до един неуспешни? Според обяснението на литературния критик Адам Гопник това, което прави Толкин, е да уреди "брак по сметка" между скандинавските героични еди и "Шумът на върбите" - веселата, топла детска приказка на Кенет Греъм. Обичайната епическа литература има само един план - панорамен. Толкин въвежда в нея и близкия, човешкия план.

В много отношения, отбелязва Гопник, прозата на Толкин изобщо не е съвременна - в нея напълно липсват толкова модерните раздвоения и вътрешни конфликти. Героите са съвсем едностранчиви - добрите са много добри, злите са наистина зли. "Онова, което замества психологията при Толкин и последователите му, и помага на сюжетите им да не изглеждат далечни и изкуствени, е онова, което предшества психологията и в епическата литература: едно всепоглъщащо чувство за история и, заедно с него, чувство за загуба", пише Гопник. При Толкин копнежът по безвъзвратно отминалото величие е постоянен - от носталгията по загиналите вълшебни дървета в "Силмарилион", през падението на Нуменор (неговата трактовка на Атлантида), та до отплаващите завинаги елфи във "Властелинът на пръстените".

МАГИЯТА НА ТОЛКИН ИМА И ДРУГ АСПЕКТ, за който Гопник не споменава - степента на завършеност на неговия фантастичен свят. Това е свят не само със своя прецизна география и богата история, но и свят със свои раси, свои езици, дори свои азбуки. Елфическият синдарин, измислен от Толкин, е до такава степен пълноценен език, че хиляди хора по света го учат за удоволствие, а едно американско издателство дори отпечата синдаро-английски речник (Урсула Ле Гуин, друг титан в жанра, казваше, че езикът е най-важният елемент във фентъзи, защото създава усещане за място).

Според някои критици увлечението по фентъзи е чист ескейпизъм, средство за бягство от реалността. М. Джон Харисън обяснява успеха му със стремежа на читателите да живеят "в удължено детство", изграждайки стени срещу плашещия ги свят на възрастните.

Според други обаче изобщо не става дума за ескейпизъм. Величествените приказки се харесват на всякакви читатели - както на затворени в себе си, непораснали деца, така и на активни и преуспели в реалния свят хора. Просто романите на Толкин и компания стимулират фантазията ни, която в ерата на вездесъщото видео се радва на все по-малко други стимули. И най-фантастичното, високотехнологично зрелище - примерно "Аватар" - не може да замени възможността да си представяме.

Пък и някои модерни образци на фентъзи съвсем разгромяват концепцията за "щастливото бягство" от реалността - "Песен за лед и огън" на Джордж Р. Р. Мартин например, с неговата склонност да шокира, да унижава невинните и да убива главните си герои още във втора глава.

МАРТИН Е СЕРИОЗЕН КОЗ И СРЕЩУ ДРУГОТО главно "обвинение" към жанра фентъзи - че се е изчерпил напълно и че след Толкин и още няколко по-оригинални образци е изпаднал в банално и бездарно повтаряне на една и съща формула. Мартин и още няколко автори, като Робърт Джордан и Робин Хоб, доказаха, че фентъзито може и никога да не успее да скъса пъпната връв с Джон Толкин, но това не му пречи да е жизнена, оригинална и най-вече добра литература. Всъщност дори и повече от литература, както показва колосалният успех на Game of Thrones, телевизионната адаптация по Джордж Мартин.

Направен професионално, с умопомрачителен бюджет и без сериозни отклонения от оригинала (самият Мартин е съпродуцент) този сериал спечели за фентъзито дори хора, които не се затормозяват с кой знае колко четене. Струва си да се гледа - но ако приемете един съвет, по-добре първо прочетете книгите. Както казва Лили Томлин, една забележителна американка, ако прочетеш много книги, ще те смятат за начетен човек. Но ако гледаш много телевизия, няма да те смятат за нагледан.

* Оригиналът е публикуван в Bulgaria On Air THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 22 / 2012