Рeволюции и Revolutions

Докато цял свят очаква със затаен дъх президентските избори в Америка, една друга паметна дата е на път да дойде и отмине, без да вдигне много шум: на 7 ноември се навършват 95 години от Великата октомврийска революция. Това е достатъчно добър повод да си припомним най-грандиозния – и катастрофален – социален експеримент в историята.

Всеки от нас, по-възрастните, който е празнувал Октомврийската революция през ноември, поне веднъж е почувствал, че нещо не е наред.

Помислете сами. Като първокласник разбираш, че на 7 ноември не се учи, защото се празнува Великия октомври. И чак във втори или трети клас научаваш, че разминаването в месеците се дължи на разликата между юлианския и грегорианския календар. Късно, твърде късно. За година - две червейчето на съмнението те е загризало – и инстинктивно си приел, че революцията е странно нещо и совите не са това, което са.

А ЧЕ РЕВОЛЮЦИЯТА НЕ СЕ ЧЕСТВАШЕ много революционно, това беше ясно още тогава. Беше почивен ден; мъжете търсеха бира отрано, а по телевизията предаваха военния парад на Червения площад. Целият ритуал внушаваше ред, дисциплина и контролиран ентусиазъм. Днес звучи странно, но революцията беше консервативно мероприятие. Никакви експлозии, никакви импровизации. Спомням си, в училище по време на перестройката предложихме да отпразнуваме 7 ноември с дискотека, защото „нали това е щастливо събитие, на което трябва да се радваме.” Не ни разбраха, но в крайна сметка ни разрешиха: беше вече 1987.

На Запад обаче беше друго. Малкото западни комунисти и многото западни левичари асоциираха Ленин, залпа на "Аврора" и Октомврийската революция с бунт и промяна. Така те дразнеха своите консерватори.

За втори път ви моля да помислите. Че Гевара беше (и днес е) западна икона, а не източна: в училище не учехме за него. “Imagine no possessions” на Джон Ленън тревожеше съня на западните десничари и капиталисти, но в България беше знаме на протеста срещу един „ляв” режим – а след промяната озвучи „десните” про-капиталистически митинги. На Запад песента на „Бийтълс” Back in the USSR минаваше за симпатия към Съветския съюз; у нас обаче си беше направо подозрителна. „Там” рокендролът беше ляв и революционен; „тук” беше десен и също така революционен. Въобще, по друг начин ги разбирахме революциите.

Наскоро видях как един прочут британски рокаджия ръкопляска на първомайската манифестация на БСП: как да му обясня, че българските му колеги са от другата страна? Нейсе, накрая намерих човека, който разбира този парадокс и може да го обясни.

РИХАРД ДАВИД ПРЕХТ, РОДЕН ПРЕЗ 1964, е един от най-големите (и със сигурност от най-медийните) съвременни германски философи. Автор на книгата „Ленин стигна само до Люденшайд”, Прехт израства в семейство на западногермански комунисти. У тях не се е гледало дори телевизор: ¡No pasarán! за „дясната” масова култура. Затова пък са го водили в Германската демократична република. От ГДР Прехт си спомня, че нямало много коли – и децата можели спокойно да си играят на улицата. Оправдава родителите си: те протестирали срещу консерватизма на тогавашната Западна Германия. И най-важното - категорично заявява, че ако семейството му е било българско или източногерманско, със сигурност щяло да протестира и срещу комунистическата система.

Това е ключовото, останалото са емоции. Има западни левичари, които обожават СССР на 20-те, с Маяковски, Дзига Вертов, Родченко и Айзенщайн. Други, като  Хърбърт Уелс, Арагон и Елза Триоле, се възхищаваха на железния образ на Сталин - и изтрезняха чак след нахлуването на съветските танкове в Унгария през 1956. Трети до края на живота си оставанаха троцкисти – с утешението, че само Лев Троцки носи смисъла на истинския, непокварен Октомври. Четвърти обожават „новите леви” от 1968 и пеят песента за команданте Че. Всеки има право на своята емоция. Истината за нашето поколение беше проста: за нас „онази революция” беше равна на застой. В парадоксалния огледален свят на „реалния социализъм” революцията олицетвори липсата на промяна.

ГОРБАЧОВ И ПЕРЕСТРОЙКАТА започнаха да наместват нещата; тогава ортодоксалните комунисти, които сънуваха Ленин и Сталин, бяха наричани „консерватори”. Но в останалите страни на бившия комунистически лагер всеки можеше да се нарече всякак. Бившите комунисти се нарекоха „леви”; настоящите рокаджии – десни. Оттогава хаосът е пълен, а ляво и дясно изгубиха всякакъв смисъл.

И кой днес е най-революционен от революционните? Спечелилият четвърти мандат президент на Венесуела Уго Чавес, който процъфтява, комфортно настанил се върху високите цени на петрола. Кубинският Раул Кастро, който пази властта на брат си с армия и полиция. И китайските комунисти, които поразяват въображението с капиталистически растеж. Да, революциите вече не са това, което бяха.

И по-точно, никога не са били. Явно всяка революция има срок на годност – петилетка-две сред първия залп. Накрая крайцерът "Аврора" се превръща в музей, а бившите революционери здраво се окопават в Зимния дворец – с намерението никога да не мръднат от там.