Без право на избор

Резултатът от президентските избори в САЩ ще окаже влияние върху живота на милиарди хора - от Австралия до Норвегия. Но право на глас в тях имат само жителите на 50-те американски щата. Просто още една от онези житейски несправедливости, които не можем да променим. Впрочем преди осем години английският вестник The Guardian се опита - като призова читателите си да участват в предизборната кампания и им предостави телефонните номера на хората, които ще гласуват в окръг Кларк, щата Охайо. Разбира се, ползата от подобни експерименти е съмнителна (освен за телефонните компании), но те само потвърждават с какъв огромен интерес светът очаква да разбере кой ще е новият държавен глава на Съединените щати.

МОДЕРНА, ОТ ХVІІІ ВЕК. Повечето европейци се затрудняват да схванат усложнената система, по която се провеждат американските избори. Дори самият ден за гласуване - вторник - е нелепо наследство от времето, когато неделята е била свещена за всички, а много от избирателите са били на повече от ден път с кон от изборните си секции. Да не говорим за явното изкривяване на вота чрез изпращането на щатски делегати в електоралната колегия (повече за системата - тук). То обикновено води дотам, че гласовете на 500 или 1000 души в някое испаноезично градче във Флорида тежат повече от целокупния вот на Калифорния, най-населения и най-могъщ икономически щат.

Ако ги попитате защо още се придържат към тези отживелици, повечето американци просто ще отсекат: "Традиция!". Но у нас се прокрадва все по-силното убеждение, че всъщност системата се пази в този вид, за да поддържа благосъстоянието на една многобройна и влиятелна прослойка, чиято единствена функция в живота е да организира избори.

В европейските страни при техните като цяло по-прости избирателни системи с организацията около вота се заемат партийните дейци, когато му дойде времето. В Америка правенето на избори е отделна и запълваща цялото време професия - има не само политици, специализирани в това, но и PR-консултанти, социолози, рекламисти, автори на речи, дори специалисти по логистика, които не се занимават с нищо друго, освен с изборния процес. Първо идват вътрешнопартийните борби за президентската номинация, после кандидатпрезидентската кампания, самите избори, и след тях вече започва работата по преизбирането - разнообразена от т.нар. mid-term elections, когато се гласува за конгреса и сената.

НА ЧЕСТНА ДУМА. Друга шокираща за европейците подробност е, че мнозинството американци на практика гласуват без лични документи. Всъщност в страната, толкова обсебена от сигурността си, по начало няма общонационална система за идентификация (като българските лични карти, да речем). Международни паспорти притежават едва 37% от американците; най-често за удостоверяване на самоличност се ползват шофьорските книжки, издавани също не на национално, а на щатско ниво.

Затова и напоследък се вдигна толкова шум около една законодателна поправка, лансирана от републиканците в Пенсилвания, според която гражданите ще бъдат задължени да представят документ за самоличност, когато гласуват. Политическите им опоненти възразяват, че това ще лиши от право на глас бедните хора от гетата, които ползват обществения транспорт и нямат шофьорски книжки – все потенциални гласове за Демократическата партия (впрочем и самите републиканци смятат така – един от лидерите им в щата обяви пред привърженици, че тази поправка "ще позволи на губернатор Ромни да спечели Пенсилвания). Според едно проучване проектът се подкрепя от 90% от републиканците, но само от 37% от демократите. Някои наблюдатели смятат разгорелите се спорове за абсурдни - в крайна сметка всеки гражданин може съвсем лесно да се сдобие със свидетелство за самоличност, дори и да не е шофьорска книжка. А хората, които не са заинтересовани да го направят, едва ли ще са заинтересовани и да гласуват ("Половината американци никога не са прочели и един вестник. Половината американци никога не са гласували за президент. Само се надявам да е една и съща половина", казваше Гор Видал).

Това звучи логично, но споровете все пак си текат – може би защото засягат именно Пенсилвания, един от решаващите за изборния резултат щати.

НА КАНТАР. Споменахме, че системата с електоралната колегия силно изкривява значимостта на отделните щати в изборния процес. Кандидатите могат да си позволят с лека ръка да подминат онези щати, в които нямат шанс или които са им в кърпа вързани (републиканците винаги губят в Калифорния, Ню Йорк и Илинойс; демократите няма защо да се престарават с агитацията в Тексас или Джорджия). Вместо това те се съсредоточават върху онези места, където според анкетите нещата са на кантар.

За спечелване на мястото в Белия дом са необходими 270 гласа на електоралната колегия. Смята се, че Обама до момента* има сигурни 185 – от щатите, в които победата му е вън от съмнение. Ромни има 158. Още 52 гласа клонят, макар и не необратимо, към сегашния президент (включително и 20-те гласа на щата Пенсилвания); 33 клонят към Ромни. Общо резултатът сочи 237:191. Остават още 110 гласа – на така наречените "щати на кантар" (swing states), които в изборния ден реално ще определят победителя. Тези щати за момента са девет – от джуджета като Ню Хемпшър (4 гласа) и Невада (6) до съдбовните Охайо (18 гласа) и Флорида (29), където и Обама, и Ромни гостуваха до втръсване. Дори националните конвенции на двете партии бяха проведени в решителни щати – демократическата в Северна Каролина (където Ромни преди това имаше известен аванс), републиканската – в Тампа, Флорида.

Главният проблем е, че "щатите на кантар" са твърде разнородни по характер и кампания, която би убедила едните, вероятно би отблъснала другите. В Охайо мнозинството избиратели са бели, живеещи в малки общности и ангажирани в западащи индустрии като минната или тежкото машиностроене. Те искат протекционизъм, подкрепа за "традиционната американска промишленост", и по-ниски данъци. Във Флорида огромна тежест има живеещото в големите градове испаноезично население, което иска по-добър достъп до образование, здравеопазване и социални грижи – тоест по-високи данъци.

МАЛЦИНСТВА, МНОЗИНСТВА. В момента испаноезичните в САЩ са над 51 милиона души – около 13% от населението. През 2030 вече ще са 78 милиона, или една четвърт от всички американци. Всеки месец 50 000 испаноезични младежи навършват пълнолетие и получават право да гласуват. За момента сравнително малко го упражняват (от 21 млн. испаноезични гласоподаватели в последния вот участваха около 6 милиона). Но тези дремещи избиратели са потенциална лавина – и не е чудно, че двамата кандидати ги ухажват с усърдие, което още не стига до серенади под прозорците, но е много близо до тях.

Впрочем любопитно е и как ще гласуват тъмнокожите американци, които останалият свят по презумпция пресмята като сигурни гласове за Обама. Но първият тъмнокож президент в историята не се радва на чак толкова единодушна подкрепа сред "своите" – от една страна, защото не успя да изпълни почти нищо от обещанията в социалната сфера, с които дойде на власт; от друга, защото не се колебае да казва на афроамериканците неудобни истини, които белите политици не смеят да изрекат; и накрая просто защото много от тъмнокожите в гетата изобщо не смятат това добре образовано дете на бяла майка, отраснало сред бели на Хавай, за "свой". Още през 2007 в някои афроамерикански общности Обама имаше по-нисък процент одобрение от съперницата си Хилъри Клинтън.

Така че, колкото и сигурно да изглежда преизбирането на 44-ия президент, ще трябва да изчакаме 6 ноември, за да разберем със сигурност какво ще се случва със света ни в следващите четири години. И понеже никой няма да зачете гласа ни (дори да имаме шофьорски книжки), ни остава само да гледаме, и да се наслаждаваме на най-скъпо и сложно организирания политически спектакъл на планетата.