Късият хоризонт на данъчните идеи

Към края на септември ме помолиха да коментирам информация, получена от журналисти от правителствен източник. Според нея управляващите обмислят нов данък върху доходите от лихви на гражданите, за да покрият около 200 млн. лева от необходимите им 600-800 милиона за предизборно увеличение на пенсиите. Слава Богу, това изглежда като поредното тестване на случайно хрумнала някому идея, защото много бързо бе официално отречено. Но с оглед на това, че само седмица по-късно в България пристигна мисия на МВФ за регулярни разговори за бюджетта, може би идеята не е била толкова случайна. Особено като се подсетим, че през 2013 предстоят парламентарни избории и все отнякъде ще трябва да се намери храна за пропагандната машина на властта – особено на фона на ниската трудова заетост в последните години. При всички случаи ще е интересно как управляващите ще напълнят паничката на бюджета, която изпразниха през мандата си. Така че идеята за данък върху лихвите по депозитите може пак да се появи на дневен ред.

Аз лично виждам няколко малки аргумента в полза на такъв данък, и много повече (и по-солидни) против него. Хубавото е, че икономистите в България в пристъп на необичайно единодушие се обявиха против тази идея.

ТРИ МАЛКИ "ЗА"

1. ПРАВИТЕЛСТВОТО МОЖЕ ДА УВЕЛИЧИ предизборно пенсиите, без да увеличава дефицита. В очите на Брюксел и на рейтинговите агенции ще изглеждаме като надежден партньор. Това би имало смисъл, ако в увеличението можеше да се открие някаква друга логика освен предизборната. В същото време такава мярка противоречи на две основни тези на управляващите: първо, че икономиката се възстановява и през 2013 това възстановяване ще бъде усетено по-значително (ако е така, защо тогава е нужен нов данък?); и второ, че

събираемостта на приходите, която беше откровено пробита след 2010, коренно се е подобрила. За незапознатия читател ще припомня, че БВП се е повишил заради инфлацията с около 10 млрд. лева за последните три години, тоест в бюджетта би трябвало да влизат поне 3 млрд. лева допълнителни приходи. Да не говорим, че повечето данъци и такси бяха реално повишени въпреки твърдението на правителството, че не се пипат данъците.

2. РАЗШИРЯВАНЕ БАЗАТА НА ДАНЪЧНО ОБЛАГАНЕ на доходите (у нас освен лихвите сега не се облагат също доходите от инвестиционни инструменти и капиталовите печалби на борсата). Това е сериозен довод, защото българската данъчна система е изградена на принципа на широка основа и ниски ставки, което й позволи да бъде толкова ефективна през кризата.

3. ДАНЪКЪТ ЩЕ Е ЛЕСНО СЪБИРАЕМ. Независимо каква схема ще се приложи, данъчните власти относително лесно могат да проверяват информацията. Банковият сектор е високо компютризиран. Принципът е обикновено доходите да се облагат при източника, което ще рече, че гражданите са задължени да декларират приходите си от лихви. Другата възможност е самите банки да подават тази информация по служебен път, което би осигурило почти 100% събираемост на тези приходи, и то при много ниски административни разходи.

ТРИ ГОЛЕМИ "ПРОТИВ"

1. БЪЛГАРИЯ ТРЯБВА ДА ОСИГУРИ ВИСОК ТЕМП на нарастване на икономическия растеж и на инвестициите. Чисто емпирично това означава делът на инвестициите в БВП да бъде около 35%, за да има икономически растеж над 5%. Но при всички трикове на статистиката в последните две години този дял е едва около 22 на сто.

Идеята е, че за целите на дългосрочния растеж трябват значителни инвестиции – като се почне от базисната инфраструктура и енергийноеефективните производства, и се свърши с университетите и науката. Тъкмо привличането на такива инвестиции бе в основата на голямата данъчна реформа след 2001 година, около която беше градена цялата икономическа политика за последното десетилетие. Силно бе намален делът на преките данъци, стимулирани бяха предприемаческата активност и формирането на вътрешни спестявания. България поради някои свои специфики си прилича с азиатските икономики по склонността на населението да държи спестяванията си в банкови депозити, макар нивото на консолидираните спестявания да е европейско, а не азиатско. Фактически, каквото и да се говори, реална инвестиционна алтернатива на депозитите в България няма. По различни причини нито борсата, нито инвестиционните дружества могат да предложат такава алтернатива. Най-доброто доказателство е, че около две трети от всички депозити са до хиляда лева.

Проблемът е, че вътрешното ниво на спестявания не може да осигури необходимите инвестиции, за да се гарантира икономически растеж над 1-1.5 % на година (и то при една подобрена бизнес среда). Това го показваха математическите модели преди 2009, а в последните години се убедихме и на практика, че е вярно. Дори само по тази причина идеята за облагане на лихвите изглежда, меко казано, странна.

2. ЕФЕКТЪТ НА ПРЕРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ДОХОДА. Идеята, че могат да бъдат обложени големите депозити, или най-общо "богатите", за да се дадат после тези пари на "бедните“ пенсионери, е отявлен пролетарски популизъм. Винаги съм се съмнявал, че увеличаването само на пенсиите е достатъчно за подпомагане на вътрешното потребление. Тази мярка е давала резултат само когато и останалите доходи са се увеличавали, т.е. частният сектор е работил. Дори третокурсниците знаят, че при силно отворени икономики като българската това не може да стане. Освен това как ще вземеш от "богатите" спестители, щом, както споменах, две трети от депозитите са под 1000 лева? Сигурно самите пенсионери са сред тези дребни вложители – отделящи по някой лев от пенсиите за внучето. Безочливо ще е да обложиш тези им пари, за да им увеличиш пенсиите.

Впрочем безумие е да се вярва, че големите депозити ще се задържат в банките при такава мярка. Те са собственост по правило на хора с добро образование и добра финансова култура, които държат парите си в банките, защото в момента това е изгодно. Ако престане да бъде толкова изгодно, те лесно ще намерят други инвестиционни възможностти - в страната, или по-вероятно извън нея. Какво ще спечели от това системата?

3. ЕФЕКТЪТ ВЪРХУ ЛИХВИТЕ ПО КРЕДИТИТЕ. Поне в краткосрочен аспект (независимо, че в момента българските банки не страдат от ликвидни проблеми), едно облагане на лихвите по депозитите би довело до естествена преоценка от страна на вложителите къде да си държат парите. Част от тях биха се преориентирали към банки с по-високи лихви, които до момента са изглеждали по-рискови. Това неминуемо би накарало останалите банки да опитат да запазят клиентите си. Дали ще вдигнат лихвите, или ще предложат някакви други бонуси, няма значение – крайният ефект е еднакъв. Цената на ресурса ще се повиши, а това еднозначно ще доведе до повишаване или поне натиск за повишаване на лихвите по кредитите. Ето ви още една пречка за дългосрочното възстановяване на икономиката.

Всяка мярка, водеща до ерозиране на икономическия растеж, рано или късно води до спад в трудовата заетост и икономическата активност. България има изградена икономическа система, която те кара да работиш повече и да спестяваш повече. Облагането на лихвите не е невъзможно, но то означава политическо решение за приемане на съвсем друг икономически модел.

Накратко, смятам тази идея за политическа недомислица – поредната, демонстрираща твърде късия хоризонт на повечето управленски решения напоследък. Сегашното управление имаше добър комфорт благодарение на кризата – едно удобно оправдание при евентуален неуспех, което даваше възможност да се предприемат редица реформи. По много от тях бе работено и дори имаше започнала подготовка. За съжаление чисто консуматорският подход взе връх и нито една значителна реформа не бе стартирана. Опасявам се, че негативните ефекти от това ще проличат с пълна сила през 2013 – една трудна година не само заради факта, че е изборна в българския политически календар.

* ЛЮБОМИР ДАЦОВ е икономист, заместник-министър на финансите в правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев.