СТРУВА СИ ДА ПОГОВОРИМ ЗА ТОВА, което вече никога няма да видим.
Те символизираха нещо, което днес е изгубено. Събра ги лятото на 2012 – Гор Видал и Иван Шишманов. България отбеляза 150 години от рождението на един от своите духовни строители. А американският писател почина внезапно и това беше последната изненада в пълния му с изненади живот.
За това какво изгубихме с Видал, написа списание The Economist. Патрицият Гор беше един от тези буйни, но високообразовани мъже на перото, които украсяваха света на политиката със сложност, изкуство и ум. Днес, твърди списанието, интелигентният политически разговор вече е минало.
И наистина, силиконовите политици и телевизионните интелектуалци (така наречените "pundits“) говорят така, че да ги разбере всеки зрител с пуканки в уста. Не бъркат за аргументи в световната история и литература; не цитират Хораций или Сенека – най-много да се отъркат в популярните шоу-програми и в афоризмите на простолюдието. В последните няколко години си отидоха Норман Мейлър, Уилиам Бъкли, Гор Видал – а с тях и изящното политическо слово.
ЗА ПРОФЕСОР ИВАН ШИШМАНОВ The Economist няма да пише - макар че той би се разбрал прекрасно с Видал и Бъкли. Неговата класа е удивителна. През 1876 отива да учи във Виена; после следва в Йена и Женева, пише докторат в Лайпциг, става посланик в Киев и преподава във Фрайбург - на немски, за германци. Въвежда ерудитската специалност „Светът на славяните“ и я води със забележителен финес.
Политическият усет на Шишманов е изключителен: подобно на Мейлър и Видал бързо надушва фашизма и не му прощава. В Германия на 20-те, когато нацисткият марш превзема умовете и чертае бъдещето, българинът дръзва да оспори расовите теории и ксенофобията. Нещо повече, ученият от Свищов се свързва с основателите на Паневропейското движение и участва в учредителния му конгрес. Така той става първият документиран български европеец. На конгреса във виенския Концертхаус държи реч на три езика и цитира „Песен за камбаната“ на Фридрих Шилер. Предчувствието е знаменателно: една друга поема на Шилер ще стане химн на Обединена Европа няколко десетилетия по-късно.
НО КАКВО СИ Е ОТИШЛО С ШИШМАНОВ, ще попитате? Заклети европейци днес в България с лопата да ги ринеш. Ерудитите още не са измрели, а чуждите езици са отдавнашен маркер на образованите българи.
И все пак, нещо си е отишло. „Европеецът“ Шишманов е убеден български патриот. Защитава българската позиция по македонския въпрос и събира народни умотворения. Като министър на просвещението гради националните институции – Народния театър, Академията на науките, Софийския университет. Днес такива хора почти няма.
Защото така нареченият „български елит“ е фатално разделен на две. „Европейците“ си гледат общочовешкото; за тях българското е провинциално, недоносено, чалгаджийско, просташко и срамно. Обратно, „националистите“ възприемат Европа, Америка и въобще Запада като заплаха за съкровената народна същност. „Европейците“ копнеят за широки и проветриви пространства; България „ги дърпа назад“; те „не са оттук и са замалко“, сънуват Терминал 1 или 2 и преживяват националната култура и история като занимание по-безсмислено от изучаването на рибката-слон в Амазонка.
"НАЦИОНАЛИСТИТЕ" ПЪК ЗНАЯТ НАИЗУСТ всяка запетая в Именника на българските ханове и ще ви погледнат с презрение, ако допуснете, че може да има по-велик от Симеон Велики – или че някоя прашинка от националното ни битие не е автохтонна, а е довеяна тук от римляните, византийците, западноевропейците или, не дай Боже, турците. Първите живеят със срам, вторите – с омайния опиат на самозалъгването.
Шишманов не би разбрал нито едните, нито другите. Би ги разгледал като две страни на един и същ провинциален медал от ръждиво тенеке. Да бъдеш европеец и българин; ерудит и патриот; приемник на чуждото и защитник на своето – това за него би било напълно естествено. Той, възпитаникът на Австро-Унгария, Швейцария и Германия, посвещава живота си на България. Обича я истински – без комплекси и съжаления; без патериците на лъженауката и истеричния възторг.
НА АМЕРИКА ЩЕ Й ЛИПСВА ГОР ВИДАЛ, но на България още повече ѝ липсва Иван Шишманов. Неумението ни да разкажем Европа на български заплашва да се превърне в национален провал. С люшкането между самоунижението и себевъзвеличаването, между Бай Ганьо и Симеон Велики, трябва обстойно да се занимае психоанализата. Лошото е, че междувременно България остава без литература, наука, индустрия – и, както наскоро видяхме, без спорт. И не само защото не можем да ги организираме, а защото критично намалява броят на хората, за които тези неща си струват.
„Националистите“ не разбират, е че българщината не може да бъде занимание за самотни маниаци – или пък благо за осребряване. „Европейците“ пък не разбират, че ако стотина американски интелектуалци наругаят Америка (а Гор Видал и Норман Мейлър го правеха с особено удоволствие), други хиляда ще я похвалят. Но ако десетина български интелектуалци наругаят България, може и да не остане кой да я похвали. Шампиони до песимизъм и недоверие, българите имат дяволска нужда да харесат преди всичко себе си.
Като отличен студент в Йена, Шишманов имал навика да извика адаша и приятеля Георгов (също отличник), да се облекат в български национални носии и да тръгнат с шарени шопски чорапи по централния площад.
Да, струва си да поговорим за това, което вече никога няма да видим – с тайната надежда, че нещата ще се обърнат и някой днешен европейски отличник ще вземе да надене потурите.
* Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE BUSINESS MAGAZINE, брой 18 / 2012