"Чардафон, въставайте!": Симеон Радев за Съединението

ЗАХАРИ СТОЯНОВ ДОЙДЕ В РУМЕЛИЯ подир свищовския преврат. Привърженик на Каравелова в княжеството, той стана сътрудник на подновения в Пловдив в. Независимост, гдето обнародва Искендер бег, сатирическа повест против княз Александра и Русия. Захари бе публицист с живо въображение и оригинална литературна дарба, един голям хуморист, най-големият безспорно с Ботева и Алеко Константинова. Той не бе ходил на училище и бе се научил да чете в комитетите. Той четеше много, каквото му попаднеше, с жадност. В неговата глава вееха най-разнообразните влияния: хайдушкият национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистическа мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите - всичко това, кипящо и в най-невъобразимия порядък и господствувано при все това от естествената сила на един интуитивен ум. Участник във въстанията, Захари стана техен историограф и публикува в 1884 г. първия том на своите Записки, блестящ труд, който въпреки големите небрежности на езика и едно пълно отсъствие на композиция пленява с наивната простота на повествованията, с живостта на диалога и с една рядка дарба в характеризирането на действующите лица. Записките дишат един пламенен ентусиазъм. Никога може би автор не е бил тъй завладян от своя сюжет, както Захари Стоянов в тия свои спомени... Книгата бе полезна и в политическо отношение. С публикуването на своите Записки Захари пръсна в Източна Румелия своя комитетски ентусиазъм, съживи революционната традиция и даде на идеята за Съединението един тласък към съзаклятия.

...ЗАХАРИ И ДРУГАРИТЕ МУ ПОДЕХА ИДЕЯТА за Съединението без ясни намерения. Отначало това бе една девиза за борба срещу "лъжесъединистите", които бяха изменили на народния идеал; сетне всичко това се съчетаваше в техния ум със смътни планове за едно въстание в Македония и с наивен нихилизъм. Кръжокът на Захари бе наистина пълно подобие на неговия душевен мир: революционно-националистически, хуманитарен. Проектите за обединението на българския народ се редяха у него с мъгляви и буйни мечти за общочовешко щастие. Той поддържаше сношения с руските нихилисти в Женева и с македонствующите в София.

Борбата за Съединението се почна през пролетта на 1885 г. с демонстрация по улицата. Първата демонстрация стана на 23 април, на Гергьовден, националния празник на Гърция. Гръцката колония в Пловдив правеше големи приготовления. От Станимака и околните села бе поканено да дойде гръцкото население, колкото се може на по-многобройни тълпи. Целта бе да се прояви жизнеността и националният ентусиазъм на гръцкия елемент в областта. Българските патриоти обаче не искаха да допуснат тоя парад на елинска грандомания и още от рано почнаха да късат гръцките знамена и да гонят гръцките групи. Полицията се намеси в полза на гърците, но тя биде на много места разпръсната. След няколко схватки българското множество остана господар на улиците, по които се носеха виковете: "Да живее Съединението! Долу Гърция!" Руският консул Сорокин, застанал пред вратите на гръцкото консулство, убеждаваше множеството да се разотиде и да остави на мира гърците. Тълпата го слушаше с очевидно нетърпение и когато той започна да заплашва, гимназистът Н. Генадиев му извика: "Вий да идете да заповядвате в Русия! Тук е свободна Румелия."...

... А ЗАХАРИ ПОЧНА ИЗДАВАНЕТО НА В. БОРБА, отговорник на която стана Т. Гатев.

Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като Борба. Тя подействува гръмотевично. Захари бе безподобен памфлетист: един хумор естествен, язвителен и весел; дарбата да рисува противниците си в карикатури, които странно приличаха на портрети; един слог лек, живописен, с неизчерпаема изобретателност в комичните изрази; една мисъл чевръста и бойка и свръх всичко - една неуморима сила на ентусиазъм и на лирическо чувство. Един абонат му пишеше: "Бай Захарий. Ти си вече вестникар - бориш се за човешки права. Че си борец - борец си: силен и страшен; за това няма съмнение. Малко се е минало, откакто загърмя честното ти патриотическо перо; но успехът ти, байно, е чуден. Ти изпълни хиляди сърца с въодушевление и огън; малките направи големи, слабите - силни, притеснените - бодри, честните - смели. Ти подпали силно загасналия огън у истинското българско сърце и възроди в неговата пустота жива надежда".

В ред статии под общия наслов "Трябва ли да съществува Източна Румелия?" Захари излагаше икономическите и национални вреди от съществуването на Автономната област, на която той признаваше иронически само едно преимущество: да доставлява високи заплати на тъй наречените "симпатични", име, под което опозицията разбираше Гешовците.

Агитацията на Борба - не толкова със своите сериозни политически аргументи, колкото с неотразимата своя ирония и със силния акцент на вдъхновението си - създаде в провинцията една много възбудена атмосфера. Престижът на властта падна неимоверно. По улиците се издигаха всеки ден викове: "Долу Румелия!" Генерал-губернаторът Кръстевич бе осмиван публично. Името "Треперко паша", което тоя хумористически кръстник Захари бе му дал, се произнасяше с един съжалително-саркастичен тон, изражающ всичкото презрение на населението спрямо един режим, осъден да загине. Самите представители на властта бяха изгубили всяка вяра в себе си, слисани от силата на това растящо народно движение...

... КОСТА ПАНИЦА, ПО СЛУЖБА ВОЕНЕН ПРОКУРОР, бе авантюрист по темперамент и хайдук по въображението си. Безмерно храбър, той се би блестящо за Сърбия под командата на генерал Черняев и получи Георгиевски кръст за участието си в Руско-турската война. Подир Освобождението той биде изпратен във военно юридическата академия в Петербург, откъдето се завърна преждевременно заедно с другите учащи се в Русия български офицери, отзовани след известния конфликт. Княз Александър, който обичаше красивата фигура и смелия войнишки дух на младия офицер, го взе под свое покровителство. Но Паница не бе роден, за да следва една спокойна и редовна кариера. Македония, класическата страна на хайдутството, му се виждаше естествения театър за неговото призвание. Къщата му бе свърталище на живописни, въоръжени до зъби харамии, с които той кроеше за освобождението на Македония планове за въстание, битки - и обири...

... Дошли в Пловдив в психологически момент на движението, Паница и Ризов се присъединиха към него и добиха едва ли не преобладаващо значение. Захари особено изпадна съвсем под влиянието на Ризова, който бе в неговите очи нещо като един под-Каравелов, по-малко учен, но по-красноречив. Паница внесе също в комитета своя дух на инициатива и импулса на буйната си натура. Дружината, тъй попълнена, бе съвършена в революционно отношение; но Захари считаше, че на нея липсва едно голямо име. "Ний сме всички голтаци и хъшове, казваше той, а за пред света трябва ни един човек, който да има високо положение, за да даде по-голяма сериозност на нашето дело." ...

... Майор Райчо Николов, или дядо Райчо, както го наричаха в Пловдив, бе командир на жандармерията. Той бе войник по душа - с всичкия героизъм и с всичката наивна ярост на това призвание. Дете още, едва на 14-годишна възраст, през време на Кримската война той бе избягал от Силистра и бе преплувал Дунава, за да занесе на руската войска известието, че турците готвят нападение. Подвигът на това храбро българче произведе трогателно впечатление между руските генерали; те докладваха за него в Петербург, отгдето дойде заповед да се настани малкият герой в някое военно училище. За Райчо биде изпратена от императора и една парична награда, но тя не стигна никога до своето предназначение.

Когато узна, че са му откраднали наградата на царя, Райчо почувствува голяма болка в детското си сърце и не прости вече никога на своите грабители. От военното училище излезе руски офицер и русофоб. Даже и Освободителната война не смекчи у него тази ненавист...

... МАЙОР ДАНАИЛ НИКОЛАЕВ, КОМАНДИР на втората пловдивска дружина, бе между българските офицери в Румелия безспорно най-видающата се личност. Родом бесарабец, той свърши военното училище в Русия и участвува в Освободителната война като руски офицер. Неговата храброст в боевете на Българското опълчение е легендарна. При Шейново той пръв се изкачи на редута. В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите и хазайниченето им в областта...

... Съединението се готвеше и никой не знаеше кога то ще се извърши. Самите негови водители нямаха още никакъв план. Захари Стоянов, който живееше със спомена от въстанията, искаше, щото съобразно с националната традиция една въстаническа чета да развее знамето на съединена България в Панагюрище и оттам, както в турско време, да хване гората. Другарите му възразяваха, че тоя план на действие е химеричен, че в една държава с българска милиция и с българско управление да се образуват чети по Балкана би било смешно. Но той настояваше на своята идея. До едно решение те обаче не дойдоха, считайки, че това би било още преждевременно. Засега те усилваха агитацията чрез вестниците и чрез манифестации.

... ДО ПРАВИТЕЛСТВОТО БЯХА ДОШЛИ НАИСТИНА СВЕДЕНИЯ, че се приготовлява нещо между военните, но нищо точно не можеше да се узнае. В конака бе станало едно интимно събрание, на което бяха повикани освен руското военно аташе подполковник Чичагов и някои офицери, свършили в Русия и предани на Кръстевича: Радко Димитриев, Тянков, Вълнаров. Тянков бе казал: "Само майор Николаев може да направи преврат." "Защо?" - попитаха директорите. "Защото той има право да повика и второто опълчение за проверка и да образува по тоя начин цялата войска." Николаев бе наистина тая година началник на полковото окръжие, в което влизаха Рупчос, Станимака, г. Конаре и пр. Освен това знаеше се, че той е смел и мрази лъжесъединистите.

Въпреки решението на комитета Паница не бързаше да открие заговора на Николаева. Чак към края на август той му направи формално предложение, но Николаев нямаше голяма вяра в своя баджанак. Той отказа категорически.

"Питах го при все това, разказва генерал Николаев, какво мислят да правят. Той почна да ми описва един харамийски план: да се плени Кръстевич и пр. Аз му заявих, че тая работа не е сериозна. Подир няколко дена дойде при мене д-р Странски. Улови си бакенбардите и с важен тон захвана да ми разправя, че се готвел преврат. "Какъв ще бъде тоя преврат?" "Ще убием Кръстевича и сетне ще се оттеглим в Балкана. Ще прати Портата делегати да ни питат: какво искате? Ние ще кажем, че искаме друго правителство!" Аз видях, че надеждите на д-р Странски са чисто партизански. Казах му тогава, че съм готов да работя за Съединението, но чрез народа, а не с разбойнически средства. "Как тъй?" - попита Странски. "Много просто: ще повикам второто опълчение и с него ще проглася Съединението." Странски си отиде наглед възхитен от идеята. Формално задължение аз не взех обаче" ...

... В ПЪРВИТЕ ЧИСЛА НА СЕПТЕМВРИ МИЛИЦИЯТА щеше да прави маневри. На 1 септември бе свикано първото опълчение в цялата Румелия. Николаев бе определен за началник на западния отряд: той трябваше да концентрира до 5 септември 4-те дружини от Пловдив, Хасковската дружина, Пещерската, Пазарджишката и Казанлъшката, всичко 8 дружини; 4-те останали дружини щяха да играят отбранителна роля. Маневрите трябваше да станат между Чирпан и Стара Загора; на тях щеше да присъствува и Кръстевич. Случаят бе прекрасен, за да се арестува генерал-губернаторът и да се прогласи Съединението. Тоя план обаче представляваше една голяма пречка: в Пловдив оставаха директорите, които, на основание на Органическия устав, можеха да поискат турска войска - и тогава вече една двойна война щеше да бъде неминуема: война междуособна, война с Турция. Това съображение бе важно, но, от друга страна, революцията трябваше да се извърши непременно, дордето траят маневрите, т. е. докато милицията е мобилизирана, за да може страната да се защищава в случай на турско нашествие.

Между туй трябваше да се изяснят и други два въпроса: как ще се държи спрямо революцията руското правителство? И дали княжеството ще подкрепи делото на комитета?

... ЗА ДА СЕ СОНДИРА КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР [Батенберг], Ризов пак предложи услугите си... Князът знаеше за намеренията на комитета от Головина и от жена му, които бяха тогава в Пловдив. Но той не предполагаше, че делото е толкова напреднало. Когато на 29 август Ризов и Муткуров се явиха при него на лагера в Шумен, гдето едва-що бяха се свършили маневрите, той остана изненадан от тяхното заявление, че те чакат категоричен отговор. Той не бе никак готов да се произнесе по един толкова съдбоносен въпрос. Първите му думи бяха, че той няма право да хвърля България в такова едно ужасно приключение. Не бе минало много време, откак - връщайки се от сватбата на брат си Хенрих с дъщерята на английската кралица - князът бе се срещнал с Гирса във Франценсбад и му бе дал уверение, че въпросът за Съединението не бил узрял и че във всеки случай той няма да го поддържа. Да приеме сега предложението на комитета, значеше да изневери на една дума, тържествено дадена на Русия, и да навлече върху си покрай политическите отговорности и личната ненавист на руския дипломат, който щеше да се счита за изигран умишлено. Князът не смееше да поеме тоя двоен риск. Ризов разказва в своите спомени, че той убедил княза да подкрепи движението. Той му казал, че само едно велико патриотическо дело, каквото е Съединението, можело да спаси престола му от чуждите посегателства...

... В Шумен бе по повод на маневрите и Петко Каравелов. Ризов бележи, че срещата му с него била хладна... Каравелов не обичаше въобще съзаклетниците и специално на комитета в Пловдив гледаше като на един сбор от фарфарони. Неговото мнение за Съединението бе известно: той го считаше за една престъпна авантюра. На 6 април, по повод юбилея на св. Кирил и Методий, д-р Странски бе го питал дали княжеството би подкрепило един преврат в Пловдив; Каравелов му отговори с най-рязък тон, че за подобни глупости няма охота да приказва. Някои либерали го питаха след това дали е вярно, че дошли делегати от Румелия да го сондират по Съединението. "Какво Съединението? - се развика Каравелов. - Какви делегати? С двама жандарми като ги уловя, на Ихтиман ще осъмнат." На И. Цанова той казал: "Ние не можем да присъединим източнорумелийските борчове с финансите на България."...

... СПОРЕД НАМЕРЕНИЯТА НА КОМИТЕТА ПРЕВРАТЪТ трябваше да се извърши към 15 септември, но някои непредвидени произшествия ускориха развязката. На 2 септември Панагюрище, без да има някакво споразумение с комитета, въстана против румелийската власт. Трима панагюрци: Събко Милков, Тодор Симеонов и Андон Орешков, развяха едно знаме и почнаха да гърмят, викайки: "Да живее княз Александър! Да живее Съединението!" Към тях се присъедини още една група, която дигна на крак цялото село. Манифестацията не бе сериозна; властта без никакво препятствие арестува инициаторите и конфискува знамето. Намесата на полицията възбуди обаче цялото село. Една тълпа от 2 000 души обсади околийския началник и поиска от него освобождението на арестантите и възвръщането на знамето...

Като се получи известието за бунтовническата демонстрация в Панагюрище, комитетът се събра на заседание на Сахаттепе, срещу Гюлбахче (3 септември). Тук присъствуваше и Панайот Хитов. Всички признаха, че положението ставаше твърде сериозно: правителството можеше да вземе мерки срещу водителите на комитета и да обезглави движението. Освен това и самата страна губеше търпение; вечерта един куриер бе известил, че конарци не ще могат повече да чакат. Трябваше, значи, да се бърза, за да не се изроди делото в отделни малки смутове.

... НОЩТА [НА 4 СЕПТЕМВРИ] СЕ МИНА В БЕЗПОКОЙСТВО, да не дойде войска да осуети целия план. Заповедта на комитета, съобщена в Конаре от Ан. Ляпчева, бе да се дигне въстанието чак на другия ден, на 5-ти. Сутринта Чардафон даде команда на момчетата си да заковат знамето, но при тая дума той се сети, че то не е осветено. Едно жестоко колебание го обзе. "Това е знаме - казваше той на момчетата, - пред него падат и черква, и манастири! Това не е Румелийският Органическия устав или калпакът на Треперко паша!" В тоя момент влязоха в къщата на баба Исака учителят Средов и поп Иван, и двамата посветени в делото. Поп Иван, поставен в течение на душевната мъка на Чардафона, набързо прочете една молитва, целуна знамето и заяви: "Сега вече може." Баба Исака, която присъствуваше на церемонията, се прекръсти, стори два поклона, целуна най-напред ръка на попа и сетне целуна и тя знамето. Чардафон скочи тогава, турна на главата калпака с бяло перо, извади сабята и изрева: "Напред фараони!" Със 17 души дружина той тръгна да обяви префекта в плен и да прогласи пред него края на Румелия...

... СТЕФОВ МУ БЕ ПИСАЛ: "ЧАРДАФОН! ВЪСТАВАЙТЕ, вземайте пушките и продължавайте за Пловдив. Реши се вече да се прогласи Съединението по тоя начин, чрез въстание, предвид на това, че правителството взима строги мерки. Това решение се взима днес и Паница замина да въстават чирпанци... Въставайте, без да чакате повече известие. Пловдив е готов и чака. Захари иде от Ихтиман и Пазарджик. Бавене не ще. Сбогом".

Чардафон избра между дружината си най-големите юнаци, взе знамето и тръгна по селата да дига народа на въстание. Паница излезе по-малко щастлив в своята мисия. На 4 септември той направи в Чирпан един опит за въстание, обаче, обграден от полицията, той биде принуден да се предаде; сетне избяга и се скри в къщата на балдъза си Катинка хаджи Стамова, гдето се барикадира...

... Нощта бе неблагоприятна за едно съзаклятие; ведра, с високо и прозрачно небе. Патрулите можеха да наблюдават по цялото протежение улиците, по които едва падаха от стрехите леки сенки. Градът изглеждаше спокоен: никакво външно предвестие за революция. Когато Стефов мина през Католическата улица, часът удари 11 и посетителите на цирка "Пизи" се разотиваха безшумно, а на вратата се издигаха бенгалски огньове. "Музиката - бележи Стефов - свиреше един чардаш."...

... Сега вече по пътя за Каршияка имаше във всяко тъмно кьоше и патрул. Пред участъка Соколов пита пристава: не е ли чул 5-6 гърмежа? - Какви 5-6 - отговори приставът. - Петдесет, сто и повече!

Това бяха конарци, които приветствуваха Пловдив. Чардафон потегля от Голямо Конаре към часа 6 привечер. Със себе си той водеше 300-350 души. На тръгване четата бе сръбнала малко, предупредена, че по пътя никой няма да тури в устата си питие. "В Пловдив, заяви Чардафон, ще се черпим, ако е рекъл господ, от гръцкото вино на Треперко паша."

... ДО ПОЛУНОЩ НИКОЛАЕВ НЕ ЗНАЕШЕ КАКВО СТАВА в града. Църногорецът Стефанович се яви по едно време при Николаева запъхтян и съобщи, че Стефов е убит от един патрул, комуто не искал да се предаде. Стефанович бе преплувал Марица, за да стигне в лагера навреме. Той бе цял в кал и вода.

Николаев трябваше да чака уговорения сигнал, но той не се появи: камбаните мълчаха; никакви вистрели не се чуваха от града. Към часа 11 бе долетял ек от далечни гърмежи: това бяха залповете на Чардафоновата чета подир конницата на Никушева. Подир това нищо вече не се чуваше.

Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени като за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развявало на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.

- Войници! - извика Николаев, застанал пред фронта. - Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е прямо подвластна на 500-годишния ни тиранин - султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от нас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ мен се падна честта да ви поведе против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър І, в името на нашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашия вожд Александър І, да живее Съединена България!

"Заклеваме се!" - викнаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето".