Шистовият газ е една от най-спорните теми в България напоследък, и неслучайно. От една страна, това е вероятно единственият енергиен ресурс, от който страната разполага в изобилие, и изглежда като най-добрия отговор на проблема за енергийната ни зависимост от Русия. От друга, става дума за технология, която в най-добрия случай крие рискове за околната среда – особено в страна, в която държавният контрол не се слави с взискателността си. За да хвърлим малко повече светлина по въпроса, разговаряхме за американския опит в това отношение с д-р Авийзър Тъкър от Тексаския университет.
Интервю на АПОСТОЛ АПОСТОЛОВ
Г-н Тъкър, напоследък хидравличното разбиване като метод за добив на шистов газ вдигна доста шум в България. Какво представлява тази технология и каква е опасността за околната среда?
- Процесът на хидравлично разбиване минава през два етапа. Първо се прави хоризонтално пробиване на дълбочина пет километра. След това около пробития сондаж се правят множество допълнителни по-малки пробивания. На втори етап от проучването се инжектира вода с различни химикали. Хубаво е, когато скалата под сондажа е съставена от кварц, тъй като тя се разбива и шистовият газ се освобождава. Ако сондата попадне на глинеста почва, става по-трудно, защото течността я разширява и нищо не се получава.
Рискът при технологията е, когато настъпи теч по време на инжектирането, тогава химикалите попадат в почвата. Другата опасност е при извличане на водата след извършеното пробиване, защото е много солена и има радиоактивни минерали. Практиката е тази вода впоследствие да се съхранява в отворени контейнери. Опасно е, ако те прелеят или с течение на годините изпуснат. Сред екозащитниците се разпространява мит, че замърсената вода при авария може да се просмуче през скалите и да попадне в реките, но това практически не може да стане. По-възможно е замърсяването да стане от повърхността към почвата. За да не се допускат такива инциденти, контролът край тези контейнери е изключително засилен. Напоследък в Съединените щати все повече се обмисля идеята замърсената вода да бъде съхранявана единствено в изолирани и закрити съоръжения.
Европа като цяло е скептична към шистовия газ, макар наскоро Великобритания например да вдигна мораториума. В САЩ, от друга страна, технологията е изключително популярна. На какво отдавате тази разлика в отношението?
- Не може да се каже, че Европа е скептична като цяло, защото технологията е много популярна в Полша и Украйна. В някои германски провинции, като Долна Саксония, разрешителни се издават съвсем лесно. На практика единствено Франция и България са наложили мораториум. Обяснението за французите е, че политиката им е да развиват ядрената енергетика. От друга страна, Париж не е толкова зависим в доставките си на газ от един източник. Французите получават синьо гориво от Норвегия, Алжир и Русия. Извън Европа хидравличното разбиване е много нашумяло в Аржентина, докато в Южна Африка е забранено.
Според някои публикации добивът в Северна Америка е на път да надхвърли нуждите на пазара; по някои сметки складовият капацитет ще се запълни докрай още тази есен. Производителите са принудени да продават газ под себестойността му. Така ли е наистина? И може ли технологията да стане жертва на собствения си успех?
- Няма такава опасност, защото за всеки продукт - дори и за хляба – хората намират други приложения, когато стане прекалено евтин. Това, което компаниите в САЩ започват да правят, е да изнасят природен газ от Аляска за Япония, а от Мексиканския залив - за Европа. Освен това много химически фабрики започват да се преместват обратно от Китай в САЩ - цената на труда е много по-висока, но за сметка на това газът е евтин. Дори китайски производители са си направили сметката, че е по-рентабилно да оперират на американска територия.
След десетилетие, в които се говореше предимно за възобновяемите източници на енергия, реалистично ли е сега да мислим за преминаване към газова енергетика?
- Въпреки че през последните години се наблюдава подобряване на ВЕИ технологиите, трябва да си признаем, че за момента няма алтернатива на газа и петрола. Ако се стигне да разчитаме само на зелената енергия, резултатът със сигурност ще е трагичен. Един ден – след 50 или 100 години например - ВЕИ енергията може и да бъде без алтернатива. Но не и сега - убеден съм в това. Дотогава ще продължим да разчитаме на ядрената енергетика, на въглищата и газа. Очевидно е, че от изброените природният газ има най-малко вредно влияние върху околната среда.
Колко са реално достъпните запаси от шистов газ? И какъв би бил ефектът върху борбата с парниковите емисии, ако тези запаси започнат да се използват по-интензивно?
- Единственият точен отговор е даден от Американския департамент по енергетика, който нае фирма, за да направи проучвания. Резултатите показаха, че в САЩ газ ще може да се добива през следващите 100-150 години. Но ако американците знаят за евентуалните количества, които биха извлекли, няма точни данни какви са ресурсите на Китай например. Всеки ден по цял свят се появяват нови находища.
В България няколко организации поискаха компаниите, които извършват добив с тази технология, публично да обявят състава на течностите, които инжектират. Според фирмите тази информация е „корпоративна тайна“. Знаем, че подобен проблем е имало и в САЩ преди пет-шест години. Сега има т. нар „лист за безопасност за всеки продукт“ (Material Safety Data Sheet).
- Тогава беше голяма PR грешка на компаниите - че решиха да обявят за тайна химичния състав на течностите. Защото не трябва да си гений или някакъв голям химик, за да разбереш какво се инжектира в земята. Как успяхме да променим мнението им? Ами просто в случая се намеси законодателството и ги принуди да го обявят. По този начин отпадна демоничният облик на технологията, представена пред обществото от екологичните организации. Впрочем нека вметна, че истинското име на технологията е Hydraulic fracturing, а думата fracking е измислена от екозащитниците, така че да наподобява една друга нецензурна думичка.