Милтън Фридман, един от най-влиятелните икономисти на ХХ век и икона за привържениците на свободния пазар, днес щеше да навърши 100 години. Но и днес, пет години след смъртта си, той си остава също толкова активен фактор, колкото бе и приживе, отбелязва The Economist в статията си по повод годишнината.
НОБЕЛОВ ЛАУРЕАТ И ВОДАЧ на прословутата Чикагска икономическа школа, Фридман бе противник на твърде могъщата държава (която само засили влиянието си върху живота ни, откакто той почина през 2006). Той бе яростен критик на монопола на държавните училища в САЩ, и предложи на родителите да се дават ваучери, които те да могат да използват в училище по свой избор – идея, която разгорещено се обсъжда и днес. Той бе интелектуалец, опитващ се да стигне до масите (непрекъснато пишеше увлекателни статии в масовия печат, както днес се опитва да прави идеологическият му опонент Пол Кругман); беше също съветник на фигури като Бари Голдуотър, Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и Аугусто Пиночет. Беше и борец за легализация на леките наркотици и проституцията.
ФРИДМАН ЩЕ БЪДЕ ЗАПОМНЕН И С лаконичните си, хапливи забележки, чиято най-честа жертва ставаха бюрократите ("Ако дадете на федералното правителство да управлява Сахара, след пет години там ще има недостиг на пясък"; "Нищо не е по-дълготрайно от временната правителствена програма").
Най-баналният, но и неизбежен въпрос, както отбелязва The Economist, е какво би ни посъветвал Фридман днес, ако беше жив. Несъмнено би започнал с апела да се даде най-после старт на дерегулацията, от която светът толкова се нуждае. Но, освен това, чикагският мъдрец (всъщност родом от Бруклин, в семейство на украински евреи) бе специалист по ролята на централните банки. И вероятно щеше да знае какво да правим с тях след най-тежката криза от Голямата депресия насам.
В книгите си Фридман категорично твърдеше например, че щатският Федерален резерв е съучастник в Депресията заради неуспеха си да пресече резкия срив на паричните потоци. През 2002 новият управител на централната банка Бен Бърнанке призна, че Фридман е прав: "Ние го направихме. И много съжаляваме. Но благодарение на вас няма да го направим пак".
ВСЕ ПАК НЕ Е ЯСНО КАКВО БИ КАЗАЛ Фридман за днешните опити за справяне с положението. Според Пол Кругман той би подкрепил усилията на Бърнанке за стимулиране на икономиката, и дори би го окуражил да отиде по-далеч. Според други обаче Бърнанке е поизкривил идеите на Фридман. Вероятно нещата ще се прояснят на 1 август, когато Федералният резерв ще обсъжда третия етап от прословутото "количествено улесняване" (quantitative easing) – тоест купуване на облигации с новоотпечатани пари.
"През 30-те години ниските лихвени проценти бяха изтълкувани като знак, че монетарната политика е твърде разхлабена. Фридман и съавторката му Ана Шварц показаха, че коригираните според инфлацията лихвени проценти са по-добър индикатор, и че всъщност паричните потоци са били твърде затегнати. Когато банковата паника съвсем сви притока на свежи пари, именно отказът на Федералния резерв да реагира на това направи депресията Голяма. Фридман и Шварц са уверени, че паричните потоци в началото на 30-те биха реагирали на количествено улесняване", отбелязва The Economist.
ТЪКМО ГОЛЯМАТА ДЕПРЕСИЯ ОФОРМИ особения възглед на Милтън Фридман за макроикономиката, наречен "монетаризъм". Основната му идея е, че промените в паричното предлагане в краткосрочен план повлияват реални икономически променливи, като например безработицата, но в дългосрочен се отразяват единствено на инфлацията. Опасните спадове в паричното предлагане са отговорност и грижа на централните банки.
Допреди Фридман да публикува своята Monetary History през 1963, господстваше Кейнсианското схващане: инфлацията е ефект от предлагането, движен нагоре от производствените разходи.
Фридман отрече това: той обвини монетарната политика. Ръстът в паричното предлагане увеличава търсенето доста над способностите на икономиката да го задоволи – това е ефектът на "твърде много пари в преследване на твърде малко стоки". Съответно е нужна промяна в монетарния режим, за да се овладее инфлацията. Тази философия бе възприета от много централни банкери, включително и бившия шеф на Федералния резерв Пол Волкър, който затегна политиката в началото на 80-те, изкорени инфлацията и постави началото на Рейгъновия икономически бум.
В СЪЩОТО ВРЕМЕ ФРИДМАН ДЪРЖЕШЕ паричното предлагане да расте със стабилни темпове, а не с резки тласъци, както според някои икономисти действа сега Бърнанке. Критиците на количественото улесняване подчертават, че то стимулира инфлацията. За кейнсианците инфлацията бе начин да се намали безработицата; Фридман не вярваше в това и твърдеше, че опитите да се увеличи заетостта над "естествените нива", които икономиката позволява, само напомпват заплатите и съответно отприщват инфлацията. И все пак той бе достатъчно гъвкав, за да признае, че бавният и стабилен ръст на паричното предлагане не винаги е гаранция за успех.
Американският номинален брутен продукт се срина по време на рецесията, а растежът му остава доста под очакванията. Достоверно е да се предположи, че Фридман би обвинил монетарната политика за това, пише The Economist. Очакванията за ниска инфлация вероятно показват, че има място за още монетарни стимули в икономиката. "На Бен Бърнанке и колегите му се пада да преценят дали са направили всичко, което им е по силите, или един ден ще бъдат изложени на съсипващите критики на един бъдещ Фридман", завършва изданието.