КООП капитализъм

Разхождайки се в центъра на София по „Цар Освободител”, няма как да пропуснете серията от монументални сгради между булеварда и улиците „Бенковски”, „Аксаков” и "Дякон Игнатий" - сградата на ДЗИ, хотел-ресторант "България", централата на BNP Paribas и Голямата концертна зала „България”. Общото между тях е, че са построени не от някой крупен индустриалец или могъща строителна компания, а от Чиновническото кооперативно застрахователно дружество (ЧКЗД).

ТО Е ОСНОВАНО ОТ ЕДИН ВЕЛИК БЪЛГАРИН - Христо Ганев, лидер на българското кооперативно движение и един от петимата членове на Постоянното присъствие на Международния съюз на кооперативните застрахователни организации със седалище в Брюксел. Самото дружество ЧКЗД активно строи – не само жилищни кооперации, но и почивни домове във Вършец, Варна, Свети Константин, Хисаря, Банкя.

Между двете световни войни Христо Ганев ръководи българското кооперативно движение, изградено изцяло върху принципите от доктрината на Рочдейлските пионери – първата кооперативна организация в света (1844). Тези принципи са четири: свобода, независимост, взаимопомощ и самопомощ. Благодарение на Ганев и на други будни хора България е сред страните с най-развито кооперативно движение в Европа, първа на Балканите.

За съжаление всичко това днес е забравено. Но вероятно не за дълго.

Защото отскоро в Европа отново броди призрак - призракът на кооперативния капитализъм.

НЕ ЗНАМ ДАЛИ ЗАРАДИ КРИЗАТА, или просто по стечение на обстоятелствата, но този път той е по-привлекателен отвсякога. Може би защото се олицетворява от една жена – професор Норийна Хърц, автор на фундаменталния труд „Тихата окупация: глобалният капитализъм и смъртта на демокрацията”. През 2002 с тази книга Хърц, тогава млад британски икономист от Световната банка, прогнозира, че капитализмът в своя разточителен, прахоснически или, както самата тя го нарече, Gucci модел няма да трае дълго. После през 2007 професор Норийн официално обяви края на Gucci-капитализма и началото на Co-op капитализма –кооперативен, взаимоспомагателен, загрижен, разумен. Хърц може би най-добре познава проблема – след Кеймбридж и Уортън тя имаше шанса да работи по програмата за приватизация в Русия.

Теорията на проф. Хърц е съвсем проста и разбираема: преди кризата рекламни агенции, маркетингови експерти и банки упорито ни внушаваха, че не е срамно да си затънал в дългове, но е срамно да не притежаваш най-новата чанта на Gucci или последния модел маратонки на Nike. Точно това безсрамие днес изправя света пред най-сериозния дългов проблем в историята – тласкайки към ръба на фалита не само отделния човек и малката фирма, а цели държави.

GUCCI-КАПИТАЛИЗМЪТ СПОРЕД НОРИЙНА ХЪРЦ е идеология, родена от политическия брак между либералните икономически увлечения на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Негов кръстник е Милтън Фридмън, а най-известната издънка бе „фараонът” Бърни Мейдоф. От средата на 80-те до 2007 основният постулат гласеше, че пазарите се регулират сами, правителствата изобщо не бива да се месят в частната инициатива, а хората трябва да мислят само как максимално да се възползват от благата на икономическия подем ('human beings are nothing more than rational utility maximizers'). Защото, както обещаваше Алън Грийнспан, годините на икономически възход ще продължават вечно.

Вече знаем, че реалността се оказа различна. Защото ценностите са съвсем други. При Gucci–капитализма опиянението от алчното потребление за чужда сметка води по-скоро до колективно падение и крах, а не до колективен възход. Ето защо е необходимо да преориентираме ценностната си система и да следваме модел, който гарантира колективен напредък и благоденствие, а не лукс и разточителство за малцина и мизерия за мнозинството потребители.

Проф. Хърц твърди, че сегашната криза няма нищо общо с кризата от 30-те години и всички опити за сравнения с Голямата депресия целят само да прикрият истината: че старомодният капитализъм се е провалил и е време да преминем към един нов капитализъм, основан върху социалната справедливост и просветения личен интерес.

Там, където хората практикуват кооп-капитализма, всички живеят по-добре и икономиката расте по-бързо – просто защото са налице фактори като сътрудничество между държавата, пазара, индивида и обществото.

Днес водещите икономисти старателно избягват да признаят, че успехът на държавите от групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) се дължи на кооп-капитализма – около 15 процента от населението на тези страни е съсобственик в различни кооперативни предприятия. Кооперацията, а не конкуренцията, е в основата на новия глобален модел, който е способен да преодолее цикличните кризи на капитализма.

ЕДИН ОТ ИДЕОЛОЗИТЕ НА НОВОТО кооперативно движение е проф. Дж. У. Смит от американския Union University в Кливланд. Смит бе говорител на Общото събрание на ООН, когато световната организация обяви 2012 за “Международна година на кооперативите”, и цитира някои доста внушителни факти:

- В света днес над 1 млрд. души са обединени в кооперативи.

- Първите 300 най-големи кооперативни фирми в света имат общ оборот от 1 трилион щатски долара годишно.

- Кооперативите осигуряват работа на 100 млн. души – с 20 млн. повече от мултинационалните корпорации.

В книгата си “Кооперативният капитализъм” Смит анализира „божествената институция” – корпорацията, която притежава такава финансова и политическа мощ, че е в състояние да дърпа икономическите лостове на обществото – включително условията за производство и за заетост. Но нейната единствена грижа винаги си остават печалбата, спокойствието на мениджърите и здравословният пулс на Уолстрийт. Това обяснява защо корпорациите в момента задържат 2 трилиона долара и не ги инвестират, докато безработицата стига рекордни нива.

ЕДНА ОТ НАЙ-АРОГАНТНИТЕ И ЦИНИЧНИ ЛЪЖИ на корпорациите е твърдението, че нивото на заплатите зависи само от производителността на труда. И когато тя расте, растат и заплатите. Смит доказва, че от средата на 70-те години производителността в САЩ нараства непрекъснато, докато заплатите са в застой и дори са намалели. Самият той препоръчва да се търси спасение в кооперативния капитализъм.

Постижимо ли е това? Всъщност - да, и великолепен пример за това е италианската провинция Емилия-Романя.

Свикнали сме от много години да говорим за диспропорциите в икономическото развитие на Италия  - богатият Север срещу бедняшкия Юг. Но никой от авторитетните икономисти не си позволява да изрече на глас причината. А тя е само една, и най-добре личи по модела на Емилия-Романя. Тази провинция, с територия от 22 хиляди квадратни километра и население от 4.4 млн. души, в момента е най-развитият и богат район на Европа – със 107 млрд. евро БВП и 31 900 евро среден доход на глава от населението – по-висок от този в Германия.

Болоня, централният град на провинцията, има един от най-високите показатели за стандарт на живот, инфраструктура и социални услуги.

ОТКЪДЕ ИДВА ТОВА БЛАГОСЪСТОЯНИЕ? Не от индустриални гиганти, корпорации и холдинги, а от наличието на 40 000 малки фирми и кооперативи, които произвеждат всичко – от пармезан до мотоциклети и автомобили. Те дават над 40% от брутния продукт. В областта няма кой знае какви свръхбогаташи (най-състоятелен е е президентът на Banca Popolare dell'Emilia Romagna Луиджи Одоричи, едва 294-и в класацията на The Forbes), но средно жителите на провинцията са сред най-богатите на континента, безработицата е сред най-ниските. А за нивото на предприемчивост съдете по факта, че на всеки десет местни граждани се пада по една фирма!

 Този модел на сътрудничество и взаимодействие, който вече се нарича „Моделът на Емилия”, е именно най-ярката антитеза и алтернатива на грандоманския корпоративен капитализъм.

Най-бързо развиващият се сектор в провинцията са социалните услуги, като в самата Болоня 87% от тях се падат на местни кооперативи. Почти две трети от жителите на града са част от поне един кооператив. Най-фрапиращ пример е селището Имола, само на половин част път с кола от Болоня, където всички фирми и предприятия са кооперативи. Всеки от 67-те хиляди жители на градчето е акционер в някой от 115-те кооператива, създаващи 68% от брутния продукт на общината.

НЕРАВЕНСТВОТО Е ГЕНЕТИЧНО ЗАЛОЖЕНО в капиталистическата система. През последните 30 години налагането на неолибералния модел на капитализма още повече го изостри. След краха на комунизма за неолибертарианците стана още по-лесно да налагат своя модел, защото вече бе изключително лесно всеки, който заговори за социална справедливост и равенство, да бъде дамгосан като комунист и противник на свободния пазар.

В своята книга „Духовното ниво” (The Spirit Level) Ричард Уилкинсън и Кейт Пикет анализират социалната цена на неравенството. Те доказват, че проблеми като ниска продължителност на живота, психически заболявания, детска смъртност, употреба на наркотици, престъпност и затлъстяване, се проявяват много по-остро в обществата с голямо неравенство, отколкото в тези с малко. И при това засягат всички членове на това обществото, независимо от техните доходи. Това най-добре личи от примера на САЩ и Великобритания, където разликата между най-бедните и най-богатите. Независимо от високия стандарт на живота в САЩ здравните и социални проблеми се проявяват много остро – за разлика от страни с по-балансирани общества като Япония и Швеция например. Детската смъртност в САЩ е три пъти по-висока от тази при японците. Шведите живеят  средно с три години по-дълго от връстниците си отвъд океана.

ЕДИНСТВЕНОТО СПАСЕНИЕ от социалното неравенство се крие в пазара - но не в илюзията за напълно либерализирания пазар, а  в гарантирането на свободния достъп на всички икономически субекти. В това отношение човешката икономика много прилича на здравите екосистеми: тя по същия начин е зависима от  производството и възпроизводството на разнообразни форми, адекватни на различните параметри на човешките общества, на различията в талантите и способностите на отделните човешки същества.

Така, както доминиращата роля на един същества и изключването на други от екосистемата би довело до нейното унищожение, по същия начин жизнеността на икономическата система зависи от участието в нея на най-разнообразни субекти - както големи, така и малки капиталистически предприятия, които създават общественото богатство, частни, публични и държавни институции, които го разпределят и едновременно с това работят за равенство и справедливост, социални предприятия, които използват пазара, за да налагат социални продукти, и кооперативни предприятия, които насърчават обществената солидарност чрез принципа на пропорционалността. 

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНО Е ДА НЕ СЕ ДОПУСКА някой от тези модели да заеме доминираща роля. Ако това се случи, то винаги е съпътствано от налагане на една определена идеология  и принудително подчинение, които подкопават способността на обществото да търси адекватни алтернативи за своето развитие. Това личи много ясно в сегашния момент, когато вече пета година политиците и икономистите не могат да намерят най-добри решения за острата криза. Унищожаването на алтернативата маркира окончателната победа на идеологията. А налагането на окончателната идеология над икономиката спира прогреса.

Някога българският кооператор Христо Ганев успява чрез Кооперативна централа “Напред” и ЧКЗД да закупи от белгийските им собственици захарните фабрики в Русе и така през 1938 да създаде “ Кооперативни захарни фабрики". По този начин той става пионер на две много съществени тенденции: за първи път общо кооперативно предприятие става част от едрата индустрия на  България, а създаването на смесени кооперативи поставя началото на средната класа у нас. 

Принципите на Рочдейлските тъкачи днес отново намират реализация във Великобритания, Холандия, Белгия, Дания…Когато през 1844 се събират, за да създадат своя първи кооператив, тъкачите казват, че тяхната идея може да е налудничава, може да е еретична, но не е илюзия. Норийна Хърц доказа, че са били прави. Съвсем наскоро го доказаха и техните последователи от Партньорството на Джон Луис (John Lewis Partnership) – най-голямата търговска кооперация във Великобритания, собственост на 75 000 „партньори”. През 2011 служителите във фирмата отчетоха оборот от 8.6 млрд. и печалба от 860 милиона лири.