Стиглиц и краят на американската мечта

Социалното неравенство в САЩ е достигнало най-високите нива от век насам и е на път напълно да заличи предишната слава на Америка, превръщайки я в страната на ограничените възможности, твърди носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц в статия за The Financial Times.

Според Стиглиц най-богатите се радват на все по-голяма част от „националния пай“, докато тези, които са под прага на бедността, стават все повече. Същевременно драстично се увеличава и разликата между доходите на богатите и средната класа. САЩ винаги са се мислили за държава на средната класа, но това вече изобщо не е вярно, подчертава бившият главен икономист на Световната банка.

ДЪЛГИ ГОДИНИ ИКОНОМИСТИТЕ оправдаваха това неравенство с прословутата marginal productivity theory, която предвижда по-високи доходи за онези, които имат по-сериозен принос към обществото. Само че, възразява Стиглиц, хората, които наистина преобразиха нашето общество – онези, които натрупаха знанията и измислиха технологиите, за да осъществим скокове в развитието си – обикновено получават съвсем малко. "Само си спомнете за изобретателите на лазера, Машината на Тюринг или пък за откривателите на ДНК“. Докато "иновациите" на брокерите от Уолстрийт, макар и твърде добре възнаградени, доведоха световната икономика до ръба на пропастта.

Може би възникналото неравенство щеше да е по-лесно за преглъщане, ако имаше дори зрънце истина в теорията за така наречената trickle-down икономика. Според нея намаляването на данъците за големите компании и инвестирането на държавни средства в тях е най-добрият начин за стимулиране на икономиката. Поддръжниците й твърдят, че ако правителството помага на компаниите, те ще произвеждат повече, ще наемат още работници и ще увеличават заплатите им. По този начин работниците също ще имат повече средства,  които ще влагат в пазара. Но средният доход в Америка днес, който е на най-ниското си ниво от век и половина, недвусмислено говори обратното, подчертава Стиглиц.

Той отхвърля и обясненията на неравенството като неизбежен резултат от ръста на пазара. Ако това бе вярно, пише Стиглиц, как тогава да си обясним съществуването на държави, които намаляват разликата в доходите, поддържайки едновременно с това стабилен икономически растеж?

ПАЗАРИТЕ ВСЪЩНОСТ СА ПОДВЛАСТНИ на политическите правила, твърди Стиглиц. А политическа система в САЩ е създала правила, които облагодетелстват богатите за сметка на останалите. Финансовите регулации позволяват отпускането на „хищнически заеми“ – с подвеждащи условия, които не позволяват на получателя да се възползва от защитата на закона. Така е и със законите за банкрут, които осигуряват предимство на деривативите.  Правилата на глобализацията , според които капиталът може да се движи свободно, а работната ръка - не, предизвикват асиметрия при договарянето. Бизнесът може и заплашва, че ще напусне дадена държава, ако работниците на направят сериозни отстъпки.

Учебниците ни казват, че можем да имаме егалитарно общество, само ако се откажем от икономическия ръст на държавата си или от нейната продуктивност, подчертава Джоузеф Стиглиц. Но това отново противоречи на практиката - западните държави с най-силни икономики, например скандинавските страни, са също и тези с най-висока степен на финансово равенство между гражданите си.

Стиглиц припомня, че и Съединените щати са се развивали значително по-бързо след Втората световна война – в периода на относително най-малко неравенство, отколкото след 1980, когато печалбите започват да се разпределят непропорционално в полза на по-заможните. Истината е, че наблюденията над различни държави за продължителен период само потвърждават тезата, че има пряка и силна връзка между социалното равенство, от една страна, и растежа и стабилността.

АКО АМЕРИКА НАМАЛИ ПРАКТИКАТА на т.нар. rent seeking – този отчетлив стремеж на компаниите да вземат по-голямо парче от пая, вместо да направят самия пай по-голям – тя може да постигне не само по-справедливо общество, но и по-добре функционираща икономика.

"Законодателство, което облага спекулантите наполовина по-малко от хората, които работят за прехраната си или изобретяват общественополезни неща, говори достатъчно ясно за нашите ценности", пише Стиглиц. "Но освен това те изкривяват и самата икономика, окуражавайки младите хора да се насочат към хазарта и спекулациите, вместо към по-продуктивни сфери". Според автора решението на това е съвсем просто – да се наложат по-високи данъци върху върха на пирамидата. Но за това е нужна и политическа воля.

Преди Америка бе смятана за страна на възможностите. Днес шансовете на едно американско дете за успех в живота са пряко зависими от доходите на родителите му – в много по-голяма степен, отколкото е в Европа. "Съединените щати положиха много усилия, за да създадат американската мечта. Днес обаче тя не е мечта, а само мит".

АМЕРИКА МОЖЕ ОТНОВО ДА СТАНЕ ЗЕМЯ НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ – но това няма да се случи от само себе си. Нито пък ще стане с политика, която намалява средствата за обществено образование (и други пера, които биха дали шанс на хората от ниската и средната класа), и в същото време намалява данъците на най-богатите. Според Стиглиц подкрепата на президента Обама за насърчаване на инвестициите в образованието, както и „правилото Бъфет“, което да накара най-заможните да плащат поне същия процент данъци като средната класа, са стъпки в правилната посока. Но не и предложението на кандидата на републиканците Мит Ромни да се намали броя на държавните служители. Като „притеснително“ икономистът определя и мълчанието на републиканеца по въпроса за това дали печалбите от финансови спекулации трябва да се облагат с по-ниски данъци от приходите от усилен труд.

„Държавата ни е изправена пред избор – ако провежда същата политика в близките няколко десетилетия, липсата на възможности ще раздели обществото, обричайки го на по-нисък икономически ръст и по-висока социална, политическа и икономическа нестабилност. Ако обаче признаем, че икономиката ни е загубила баланс, нещата могат да се променят. Позлатената ера" (от края на Гражданската война в САЩ до 1896, б. ред.) доведе до Епохата на прогреса; свръхизобилието през 20-те години доведе до Голямата депресия, която пък доведе до прословутия New Deal на Рузвелт. Във всеки от тези случаи страната виждаше крайностите, към които се е запътила, и се връщаше назад. Въпросът е дали ще го направи и този път“, завършва Стиглиц.