„Гледам футбол заради красотата на играта”.
Чували сте това изречение, нали? То е най-голямата самозаблуда, с която футболните запалянковци обясняват страстта си. Да, те се наслаждават на красотата на играта. Но не гледат футбол ЗАРАДИ нея.
Те сядат на стадиона или пред екрана – и веднага заемат позиция. Дори да не играе техният отбор, те винаги искат единият да победи. Футбол се гледа заради победата. Във футбола неутрални няма. Българинът ще гледа Европейското първенство, на което България не участва – и ще вика за Англия, Германия, Италия или Испания. Защото футболът е политика, култура, позиция; футболът е война.
И ТУК НЕ ГОВОРЯ ЗА КЛАСИЧЕСКИТЕ ФУТБОЛНИ ВОЙНИ – така, както воюваха Салвадор и Хондурас (чудя се как Бразилия и Аржентина пропуснаха да се сбият през 1950). Нито за запалянковските побоища, които срутиха стадион "Хейзел" през 1985. Говоря за войната на символите, зад която стоят неща много по-дълбоки от сблъсъка между две единайсеторки и една топка между тях.
В Сърбия например, ако си от четническо семейство, си от “Цървена звезда”; ако си от партизанско – от “Партизан”. Ако дядо ти е бил с четниците на Дража Михайлович, ще отидеш на трибуните на митичния “Север”, а отсреща ще ти викат обидно “Цигани!”. Но ако дядо ти е бил с Тито, ще се облечеш в черно-бяло и ще търпиш звездашите да ти крещят “Гробар!”. Два национализма, две идеи, два отбора. Сръбският национализъм (Велика Сърбия, крал, Бог, отечество) за “Звезда”. Югославският национализъм (Тито, общата държава, югославската идея, братството и единството) за “Партизан”.
ПРОЧУТИЯТ ГЛАВОРЕЗ АРКАН, покойният съпруг на певицата Цеца Величкович, беше шеф на агитката на „Цървена звезда” преди истинката война. А пък привържениците на загребския “Динамо” бяха хърватски националисти. На техния стадион “Максимир” има възпоменателна табела – за онези от прочутата синя агитка Bad Blue Boys (“Лоши сини момчета”), които загинаха във войната. Хърватите я наричат „Домовинска” – "отечествена”.
Според някои, югославските войни започнаха тъкмо с един футболен бой: прочутият мач “Динамо” (Загреб) - “Цървена звезда” (Белград) на “Максимир”, 13 май 1990. Футболистите се сдърпват, едните пеят “Ще има месо, ще колим хървати”, а другите “Сърбе на върбе”: “Делиите-звездаши” срещу Bad Blue Boys. Мачът е прекъснат, намесват се зрители, хърватинът Звонимир Бобан се бие, май с полицията... Само след година ще загърмят и оръдията.
ВЪВ ФУТБОЛА ИМА И "МИРНИ" ВОЙНИ. Макар че не знам дали това е точната дума за вечната шотландска вражда между агитките на “Селтик” и “Рейнджърс” в Глазгоу: първите – заклети католици със зелени детелини и ирландски знамена, вторите – протестанти до гроб с флага “Юниън Джек” и другите символи на Великобритания. Вечният ирландски конфликт, пренесен на шотландска почва. Наистина “Селтик” започна да наема играчи с други изповедания сравнително рано, но “Рейнджърс” взе първия футболист-католик едва през 1989. Да си спомним и за прочутото правило на “Атлетик” (Билбао) – само баски в състава. Лизаразу може, защото е френски баск.
В Хамбург “Санкт Паули” са леви, “Хамбургер” са по-скоро десни; в Мюнхен “1860” са по-наляво, “Байерн” – по-надясно; в Атина “Панатинайкос” са консерватори и клонят към “Нова демокрация”, в работническите предградия на Пирея “Олимпиакос” симпатизират на социалистите. Ако искате да научите откъде произхожда един грък, попитайте го първо от кой отбор е. Каже ли „ПАОК”, значи дядо му е от Цариград. Когато в Испания управляваше десницата на Хосе Мария Аснар, всичко беше розово за “Реал”, кралския клуб. С идването на социалистите на Хосе Луис Родригес Сапатеро дойдоха розови времена за “Барселона”. Случайно ли е, че каталонците се сблъскаха с проблеми днес, когато отново на власт е дясно правителство?
ПОД ПОВЪРХНОСТТА НА ФУТБОЛА се сблъскват нации, религии, дори квартали с тяхната градска култура. Английските клубове са например квартален феномен. А когато се разхождаш из Истанбул, всеки таксист в Галата е от “Галатасарай”; пресечеш ли Златния рог, всеки става от “Фенербахче”.
На някои мъже, които сядат с бира да гледат европейското, тези неща могат да се сторят смешни. Понеже навремето имах наивността да си мисля, че те правят впечатление само на мен и на близките ми приятели, с удоволствие прочетох книгата на американския журналист Франклин Фор „Как футболът обяснява света” (”Необичайна теория на глобализацията”). Там има една чудесна и много смешна сцена, която показва сблъсъка между футболните практици и теоретици: феновете на „Интер” са крайни левичари, много от тях университетски професори с очила и дълбоки познания в символите. И ето ги, седят с футболистите и им обясняват каква семиотика и какви знаци стоят в основата на „интеристката” клубна култура. Играчите, някои от тях с африкански произход, слушат и мигат на парцали. За тях футболът е спринт, финт и удар. А професорите са в смешното положение на влюбен, тръгнал да обяснява научно любовта си.
ВЪПРЕКИ ТОВА ЩЕ РИСКУВАМ с малко теория. Чрез своя клуб и футболните си пристрастия ние се дефинираме по-пълно, отколкото със своето CV. Биографията е съзнанието. Клубната принадлежност е подсъзнанието. Биографията е рационалното, приемливото, кариерата. Клубната принадлежност е тайната, емоцията, страстите. Навън живеем с полулъжи и описани от самите нас баналности. Навътре живеем с един отбор, който издава нашето алтер его, второ аз, трето око и скрита същност. Нашата непризната идентичност. Нашите малко срамни слабости. Нашия скрит протест срещу политическата коректност – официалната идеология на глобалния свят.
Онова, което тази идеология отхвърля – национализма, религиозното предимство, местната гордост, яростта и гнева – то избива във футбола и в неговите агитки. Футболът, феновете, разлюляното море от знамена и символи: мощното подсъзнание и тайната биография на играеща си Европа.
Тя се развихря на стадиона, защото не я пускат навън. Такива са правилата: трябва да дойдеш в съзнание, да облечеш официалните дрехи и да се държиш прилично. Избухването е разрешено веднъж в седмицата. Останалото е мълчание.
* Вижте специалната страница на Bulgaria On Air за ЕВРО 2012.