Как Кейнс би спасил еврозоната

Преди почти сто години един млад чиновник в британската хазна се осмелил да посъветва националните правителства в Европа как да управляват суверенния дълг. Той твърдял, че капацитетът на всяка нация да обслужва външния си дълг е ограничен и опитите да се надхвърли ще са не само разочароващи, но и политически опасни. Ако закъсалите длъжници бъдат принудени да плащат повече, отколкото са в състояние, ще се стигне до нарушаване на спогодбите, несигурност и политически сътресения, казвал той. Националните правителства, естествено, не обърнали никакво внимание на препоръките му и младият чиновник, на име Джон Мейнард Кейнс, напуснал работата си, за да напише Economic Consequences of the Peace. А неотстъпчивият подход на кредиторите към най-задлъжнелите европейски нации, начело с Германия, в крайна сметка довел до Втората световна война.

В ДНЕШНА ЕВРОПА РОЛИТЕ СА РАЗМЕНЕНИ, отбелязват професорите по икономика Маркъс Милър и Робърт Скиделски в статия за The Financial Times. Сега Германия не е най-големият длъжник, а главният кредитор. Под натиска на непоносимите дългове стенат южноевропейските й партньори в еврозоната.

Но политиката на Германия не е много по-различна от тази, която германските кредитори избраха през 20-те. Сега Берлин предлага на закъсалите си съседи само едно средство: икономиката на затегнатите колани. "Ангела Меркел звучи като домакиня от Швабия, повтаряйки: не можеш дълго да живееш отвъд чергата си", пишат Скиделски и Милър.

Накратко, позицията на Германия е основана на убеждението, че решаването на проблемите с дълга е отговорност единствено на длъжника. Докато Кейнс винаги е твърдял, че тя трябва да се подели между длъжника и неговия кредитор. Кредиторите, които упорито се придържат към началните договорки - "договорните абсолютисти", както ги нарича той - са "истинските бащи на революциите".

Според Милър и Скиделски икономическите ефекти от този подход стават все по-видими в Европа - за разлика от САЩ и от страните от BRIC, икономиките на Стария континент отдавна спряха да растат. А понеже основният фактор за обслужване на дълга е способността на гражданите да плащат данъци, рецесията и безработицата само допълнително задълбочават проблема със суверенните дългове и подкопават вярата в капиталовите пазари.

НАЙ-ЛОШИ ОБАЧЕ СА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПОСЛЕДИЦИ. В Гърция преговорите за ново правителство се сгромолясаха, но това лесно можеше да се предвиди: няма правителство, което да приеме безрезервно жестоката политика на затягане на коланите и после да се изправи спокойно пред избирателите си. Но, както подчертават Милър и Скиделски, Гърция е само най-яркият пример. Навсякъде в Южна Европа центристките правителства губят доверие и изглеждат безсилни в очите на избирателите си. Те са действително безсилни: лишени са от възможността да водят независима парична политика, от капацитета да обезценяват валутите си, от правото да въвеждат контрол върху движението на капиталите. Общоевропейските правила срещу държавните помощи не им позволяват да подпомагат затъващите национални индустрии; а сега с фискалния пакт отпада дори възможността да водят свободна данъчна политика. Умерените се провалят; избирателите започват да ги наказват, като посягат към крайностите - без значение дали вляво, или вдясно. Всичко друго, но не и импотентният център!

Тъкмо това, припомнят двамата професори, се случи през 30-те години. "Иронично е, че европейските страни, които успяха да избегнат повторение на Голямата депресия след банковата криза, сега въпреки това навлизат в задънената уличка, която доведе до екстремизма навремето", пишат Скиделски и Милър. В историческата памет на германците е много жив споменът за чудовищната хиперинфлация от 1920-1923 година. Но мнозинството вече са забравили, че онова, което доведе Хитлер на власт през 1933, бе не хиперинфлацията, а дефлацията и затягането на коланите след Голямата депресия.

ЕДИН ОТ НАЙ-КРАСНОРЕЧИВИТЕ УРОЦИ на историята е, че суверенният дълг трябва да се управлява така, че да не доведе до разруха нито икономиката, нито политическата структура на обществото. В Европа са някои от най-добрите - и най-добре платените - финансови експерти в света, подчертават авторите; нека правителствата използват техния талант, да престанат да бъдат коне с капаци и да намерят начини да намалят дълга без затягане на коланите - дори тези начини да означават по-високи данъци, преструктуриране на дълга или осезаемото му разсрочване. Ако е необходимо част от бремето на дълга да се прехвърли към по-старите поколения (които са го натрупали), значи така трябва да стане, чрез увеличаване на пенсионната възраст например.

При всички случаи, настояват Скиделски и Милър, на еврозоната трябва да й се позволи отново да расте. За страна в толкова отчаяно положение като Гърция излизането от еврото, за да се върне конкурентоспособността, изглежда като най-добрата възможност. Но в интерес и на гърците, и на кредиторите им е последвалата девалвация да бъде контролирана. Не бива да прибавяме и валутни войни към и без това внушителния куп на проблемите си.