"Нито един войник, преминал на танк през освободената Белгия или видял германските лагери на смъртта в Дахау или Бухенвалд, не може да изпитва съмнение, че тази война бе един благороден кръстоносен поход". С тези думи преди 40 години историкът Алън Тейлър красноречиво изрази онова, което вече се бе превърнало в универсална истина. За всички други войни в човешката история си спомняме с ужас и отвращение заради безсмислените касапници, но на конфликта, който свърши на 9 май 1945, днес гледаме така, както го описа Стъдс Търкъл: "Добрата война".
В ИЗВЕСТЕН СМИСЪЛ ТОВА НЕ ПОДЛЕЖИ НА ПРОМЯНА. Едно ревизионистично виждане - че свалянето на Хитлер е било грешка - ще е не само извратено и обидно, но и просто абсурдно. Но това не променя факта, че повече от 60 години ние сме подвластни на нещо, което някогашният италиански премиер Джовани Джолити наричаше "красиви национални легенди". Като казвам "ние", имам предвид онези държави, които завършиха Втората световна война на страната на победителите (германците и японците си имат свои собствени "национални легенди").
Някои от тези легенди са по-очевидни от други. Франция понесе едно катастрофално поражение през 1940-а, и компромисите, които много французи направиха после със своите завоеватели, се простират от жалкото до отвратителното. Всъщност повече французи сътрудничеха на нацисткия режим, отколкото му се противопоставяха; в хода на войната доста повече френски щикове се сражаваха в полза на Оста, отколкото на Съюзниците. За да заличи тази неприятна истина, Шарл дьо Гол съзнателно и гениално изгради процъфтелия впоследствие мит за Свободна Франция и Съпротивата. Този мит помогна да се излекуват раните и да се възстанови страната.
ИМА И ДРУГИ, ДОСТА ПО-НЕСЪЗНАТЕЛНО ПОЯВИЛИ СЕ легенди. За американците например самата дефиниция на Втората световна война е с леко митичен характер. В последните десетилетия това понятие все повече означава "Войната срещу Хитлер". Но по онова време за повечето американци "войната" всъщност значеше Войната за Пасифика срещу японците. Тъкмо там се проля първата и последната американска кръв за Втората световна, там бяха най-продължителните военни действия за Щатите и тъкмо там бе фокусирано вниманието на нацията.
Преди няколко години президентът Буш заяви, че и войната с тероризма, подобно на Втората световна война, е започнала с нападение над Америка. Твърдението, че Втората световна започва с бомбардировката на Пърл Харбър на 7 декември 1941 (което очевидно имаше предвид Буш), силно изненада европейците и особено поляците, според чиито представи началото на войната е на 1 септември 1939 с нахлуването на Вермахта в страната им. Всъщност Буш, който е от по-старото поколение, просто припомни какво е било американското виждане за Втората световна допреди две-три десетилетия.
ЗАЩО ОБАЧЕ ТОВА ВИЖДАНЕ СЕ ПРОМЕНИ напоследък? Обяснението изглежда съвсем очевидно. Ако някога политически режим е бил олицетворение на злото, това бе Третият райх на Хитлер; и ако изобщо е имало морална причина да се води война, това е било свалянето на този режим. Моралността на Войната за Пасифика обаче е далеч по-неясна. Факт е, че Япония нападна първа и че японските войски извършиха истински зверства - дори не толкова срещу американците и британците, колкото срещу азиатските народи, които бяха поробили. Но също така е факт, че американските морски пехотинци отказваха да взимат живи пленници дори когато японците искаха да се предадат, и че сметката за Пърл Харбър бе надплатена стотици пъти в Хирошима и Нагасаки.
Напук на обвеялите я по-късно романтични образи, войната в Тихия океан бе до голяма степен класическа борба за имперско надмощие. По право Филипините не принадлежаха нито на Япония, нито на Америка. Между другото зверствата на японците значително отстъпваха по въображение и мащаби на онова, на което бе способен Третият райх. Но независимо от това германците никога не бяха демонизирани в американската пропаганда, за разлика от японците; американците от японски произход бяха интернирани по време на войната, но тези от германски - не.
Колкото до Великобритания, първият и най-преуспял мит е този: "Ние спечелихме войната". Истина е, че само британците взеха участие във войната от самото й начало през 1939 до август 1945; истина е, че британското противопоставяне на Хитлер от юни 1940 до юни 1941 бе жизненоважно. Но Великобритания тогава можеше да играе само пасивна роля - да не се предава. Тя не можеше да победи Хитлер сама и трябваше да чака той да се самоунищожи, като нахлуе в Русия през юни 1941 и обяви война на Съединените щати (а не обратното, да не забравяме) през декември. Дори и след това други свършиха основната работа.
Най-доброто описание принадлежи на Сталин: Англия, бе казал той той, осигури времето, Америка осигури парите, Русия осигури кръвта.
Две цифри дават най-ясна представа как точно бе спечелена войната. Във всичките си кампании на Запад (срещу французи, британци, американци) германската армия даде около 200 000 жертви. На Източния фронт загинаха 4 милиона.
ЗАД ТЕЗИ ЦИФРИ СЕ КРИЕ ЕДНА СТРЯСКАЩА ИСТИНА, която не е имало как да открием в бойките речи и героичните комикси от детството си: от началото до края на войната навсякъде, където британски и германски части са се срещали при относително равновесие на силите, са побеждавали германците. До голяма степен това се отнася и за американците - още от първия им печален контакт с Вермахта при прохода Касерин в Северна Африка. Не е чудно, че американските и британските главнокомандващи винаги се грижеха първо да си осигурят смазващо превъзходство и едва тогава ангажираха врага в сражение.
Разбира се, в този факт няма нищо срамно. По онова време британците още бяха преследвани от спомени за гигантската касапница, каквато се оказа Първата световна война. Великобритания и Съединените щати бяха демокрации; техните войници не бяха мобилизирани под дулото на пушките селяни, нито армия от наемници. Те, както отбелязва английският историк Макс Хейстингс, бяха "граждани в униформи", и не можеха да бъдат третирани така, както германските и руските командири третираха своите войници. Докато в цялата война само един британски военнослужещ (и то интендант) бе екзекутиран за малодушие, разстреляните германски бойци надхвърлят 15 000. За Русия това важи в несравнимо по-голяма степен. Героичният спомен за "Свещената война" и десетките милиони жертви още е силен в Русия и донякъде обяснява възраждащата се носталгия по Сталин. Но и тук под булото на мита се крие твърде сурова истина.
Само за първата зима на войната (1941-42) над 8000 съветски бойци са разстреляни от своите за страхливост или дезертьорство. При обсадата на Сталинград екзекутираните са 12000. Да не говорим, че руските войници се "разтоварват" в края на войната (с мълчаливото одобрение на Сталин), като извършват най-масовото изнасилване в историята над милиони жени от Унгария, Австрия и Източна Германия.
И западните Съюзници са лепнали доста петна върху "Добрата война" - най-вече с бомбардировките, които превърнаха германските градове в руини. Ето ви още едно отрезвяващо сравнение - срещу около 300 000 британски военнослужещи, загинали през Втората световна, английските бомби убиват 600 000 цивилни германци.
НАВРЕМЕТО ГЛАСЪТ НА СЪВЕСТТА бе заглушаван от два израза: "трябваше да спечелим войната" и "те го започнаха". Но днес е трудно да изпитваме гордост при спомена за хилядите жени и деца, изгорели живи в Хамбург през юли 1943 или в Дрезден през февруари 1945.
Не предизвикват гордост и онези морални компромиси, които направиха Съюзниците след победата. В края на краищата Великобритания не влезе във войната, за да спаси германските евреи от Хитлер (тя не го и постигна). Великобритания отиде на война, за да запази независимостта на Полша - една цел, която Чърчил, подтикван от Рузвелт, изостави още в Ялта. После дойде насилственото репатриране на затворници към изтезания и смърт в Русия и Югославия. Всичко това не бе просто заговор или предателство: Желязната завеса, оставила под съветска власт половин Европа, бе болезнено, но логично последствие от начина, по който Западът остави Русия да води сама повечето битки. Наистина ли това бе "благороден кръстоносен поход"? Може би - за освободените в Западна Европа. Беше ли "справедлива война"? Трудно е да се отговори при толкова много несправедливости, извършени от всички страни. Беше ли "добра война"? Със сигурност не. Не съществуват добри войни. Има само необходими.
* Джефри Уеткрофт е английски журналист, писател и историк. Автор е на шест книги, сред които особено нашумели са The Controversy of Zion и The Strange Death of Tory England. Статията, публикувана тук със съкращения, е писана за 60-ата годишнина от края на Втората световна война.