Игра на лоши и добри

Ето как един умен човек критикува медиите за това, че са повърхностни и празни откъм съдържание:

„Уж може да се каже всичко на всички, но, ако помислиш, няма нищо за казване. Човек, който има нещо за казване и не намери слушатели – това е лошо. Още по-лошо обаче е следното: слушатели, които не могат да намерят човек, който има нещо за казване”.

Тези думи често звучат в ушите на интелектуалците. Имайте ги предвид, когато се отпуснете в хотелската стая в САЩ (или България) и защракате с дистанционното. Шоу след шоу – от тъпо по-тъпо; новини след новини – повечето не ви интересуват; сериал след сериал – блудкави в най-добрия случай. „Медиите ще ни забавляват до смърт” – Нийл Поустман написа това още преди 30 години и днес, през 2012, крилатата му фраза вече е станала баналност. Затова вие, съвсем логично, ще решите, че горните думи са на някой днешен професор по комуникации с папийонка и рошав перчем. 

И тук ще сбъркате. Думите са изречени от германския драматург Бертолт Брехт през ... 1927 година. Тогава не е имало нито телевизия, нито интернет. Така че Брехт е имал предвид радиото, което, според него, не може да предаде нищо ново, а само имитира вече казаното.  

САМО НЕ МИСЛЕТЕ, ЧЕ ТЕЛЕВИЗИЯТА и интернет са се отървали от тази присъда. Pink Floyd пеят: “I’ve got thirteen channels of shit on the TV to choose from”. („Имам избор от тринайсет канала с боклук по телевизора”). Годината е 1979; издава я само числото „тринайсет”. Днес каналите  биха били сто и тринайсет най-малко. Но присъдата е същата.

Двайсетина години по-късно Умберто Еко нарича интернет „ацефал, чудовище без глава”, което не може да отличи една некадърна студентска работа за Тома Аквински от текста на най-добрия познавач. Да, мрежата те залива с порой информация; по-голямата част от нея е абсолютно безсъдържателна; невъзможно е да я осмислиш, камо ли да я запомниш. Но две хилядолетия и половина по-рано Платон има подобен проблем с... азбуката. Тя била средство за забравяне. По тази логика да запишеш един диалог на Сократ е безсмислено. Буквите ще убият репликата, емоцията, паузата, тембъра. Какво ще остане от Сократ тогава?

Най-лесното е да се надсмеем над тези мъдри хора със задна дата. Ето колко е просто. „Лошото” радио на Брехт става „добро”, когато се появи по-лошата телевизия. Поустман и Pink Floyd биха благословили телевизията от 70-те, сравнявайки я с брътвежа в социалните мрежи. Умберто Еко вероятно вече е разбрал, че новите технологии на Google умеят да отсяват истинското от фалшивото знание в мрежата. Платон пък би ахнал, ако прочете „451 градуса по Фаренхайт” на Бредбъри, където неговата „лоша” азбука е символ на доброто – и то се е изправило срещу страховитите екранни стени на бъдещето. Затова да не се надсмиваме, а да помислим.

ВСЯКА СТАРА МЕДИА НИ СЕ СТРУВА хем овехтяла, хем някак привична и дори благородна. А всяка нова медиа ни изпълва колкото със страх, толкова и с въодушевление. Аз още пазя старото радио на покойните ми баба и дядо, купено като най-скъп сватбен подарък през 1930. Чел съм как един от телевизионните пионери, основателят на NBC Дейвид Сарноф, иронизира онези, които се боят от телевизията. И помня добре (то беше вчера) как обявихме интернет за зона на свободата.

Да бъдеш неин гражданин, netizen, означава да гълташ пространството, да не признаваш авторитети, да „сърфираш”, „теглиш”, „ъплоудваш”, „даунлоудваш” свободно и без ограничения. Интернет е утопия на щастието; социалните мрежи също. Навремето за Маркони се пишеха книги, днес Холивуд направи Марк Зукърбърг герой.

Същият Бертолт Брехт, който критикува радиото, има идея за неговото бъдеще. „Радиото е едностранно, вместо да е двустранно. То е апарат само за разпространение... Така че ето едно положително предложение: променете този апарат, придвижете го от разпространението към комуникацията... Ако то можеше не само да излъчва, но и да приема; да накара слушателя да говори, не само да слуша... Да превърне своите слушатели в комуникатори”. Не съм единственият, на когото му се струва, че Брехт всъщност предсказва интернет и социалните мрежи. И казва, че „лошата” медиа може да бъде излекувана, ако й се инжектира ударна доза интерактивност. Брехт е едновременно критик и мечтател.

Такива сме всички ние пред лицето на новите медии. Те сеят едновременно трепет и възторг; антиутопия и утопия. Те променят света ни - и ние изпадаме в шок. Гадаем какъв ще е „прекрасният нов свят” на бъдещето. На едни от нас ни се струва (и така е от хиляди години), че той ще е повърхностен, празен и несвободен. Други пък (и така е пак от хиляди години) вярват, че медийната революция създава съвършено общуване, удобство и свобода. Едни ще препускат ядосано през 1013 websites of shit on the net to choose from. Други ще живеят от iPhone 4 до iPhone 5.

В МЕДИЙНАТА ДЖУНГЛА НЯМА окончателни победи. През 90-те мислехме, че започва векът на CNN; през 2000 бяхме убедени, че виртуалната реалност на „Матрицата” ще убие „истинската” реалност; през 2008 решихме, че живеем в епохата на Facebook. Днес всички те съществуват заедно. Никой не е „убил” другите и не се е наложил над тях завинаги. Една до друга, преливайки една в друга, съществуват медиите  - книга, кино, телевизия, радио, виртуални технологии, интернет, социални мрежи.

Може би Брехт би бил щастлив, ако научи, че днешните слушатели не просто излъчват свои послания, но изместват довчерашните излъчватели. Че в блогосферното бъдеще всеки читател ще стане издател. Че журналистите ще треперят не само за монопола, но и за хляба си - пред настъпващата армия от „граждански” журналисти, блогъри или просто „звезди” с 10 000 приятели във Facebook и още толкова, които ги следват в Twitter... Или може би нямаше да бъде щастлив, а да измисли някаква нова критика.

Защото явно медийните революции протичат и с критиката, и с щастието. Въодушевлението се сблъсква със страха. Новата медиа посбутва старата. Накрая, пейзажът е друг, но липсващи няма. Нов баланс е заменил стария – но в него има място и за туземците, и за новодошлите конкистадори.

И така, да се готвим за новия медиен взрив. Какво ли ще измисли човекът? Ако не можете да го предвидите, предлагам ви друго забавление: изберете кого ще играете – песимиста или оптимиста.

Хилядолетията история ще ви дадат аргументи и за двете роли. А днешният ден има нужда и от двете.