Френска връзка

Политиката понякога няма никакво чувство за приличие. Изходът от френските президентски избори - събитие от огромно значение не само за бъдещето на Франция, но и за разрешаването на дълговата криза и за съдбата на Европейския съюз – може да бъде решен от убийството на три невинни дечица.

НА 22 АПРИЛ ЩЕ СЕ СЪСТОИ ПЪРВИЯТ ТУР на изборите, вторият е предвиден една седмица по-късно. В половинвековната история на Петата република във Франция нито веднъж не се е случвало действащият президент да не стигне до втори тур; действащият президент не е губил изборите от далечната вече 1981 година, когато Жискар Д'Eстен отстъпи на Митеран. Така че статистиката е на страната на Никола Саркози - но същевременно тя показва, че той е държавният глава с най-нисък предизборен рейтинг. В последните десетилетия Митеран и Ширак неизменно водеха по популярност пред опонентите си преди вота; сега Саркози отстъпва на социалиста Франдоа Оланд. Всъщност разликата между двамата започваше да става опасно голяма, но действията на президента при кризата с убитите еврейски ученици и издирването на терориста Мохамед Мерах повишиха доста рейтинга му.

След тази криза, в която Саркози затвърди репутацията си на човек на действието, предизборната ситуация се обърка още повече. Французите,  едни от най-разноцветните гласоподаватели в Европа по етнически, социални и религиозни критерии, ще вземат решение с континентална значимост - и никой не може да предвиди какво ще е то.

Другите европейски лидери следят внимателно и дори разтревожено надпреварата. Огромните усилия по договарянето на фискалния пакт може да се обезсмислят, защото социалистът Оланд вече ясно обеща на сънародниците си да преразгледа позицията на Франция по европейските въпроси, ако бъде избран. Реакцията не закъсня - Ангела Меркел, Марио Монти, Мариано Рахой и Джеймс Камерън отказаха срещи на основния конкурент на Саркози.

НО ТОЗИ НЕГЛАСЕН БОЙКОТ НЕ СЕ ОТРАЗИ на популярността на Оланд, който в началото на март водеше в социологическите анкети с 29 на сто подкрепа. Саркози му отстъпваше с поне пет пункта преди кризата с терориста; плътно зад него се движеше предводителката на крайнодесните Марин Льо Пен. Крайнолевият Жан-Люк Меланшон и центристът Франсоа Байру също не бива да се подценяват.

Изобщо нещата изглеждат твърде променени в сравнение с 2007 година, когато Саркози получи 53% от гласовете срещу социалистката Сеголен Роаял (по онова време тя бе партньор в живота на Оланд и майка на четири от децата му). Какво се промени във Франция?

С изключение на рекордно дългото управление на Франсоа Митеран, Петата република винаги е била в ръцете на десницата - първо на голистите, после на републиканците, накрая - на Съюза за народно движение (UMP), създаден от Жак Ширак. В охолните години в началото на новия век политиката на либерализация и приватизация се радваше на подкрепа дори сред традиционните избиратели на социалистите. През 2002 левицата не успя даже да прати своя кандидат на втори тур, изпреварена от националиста Жан-Мари Льо Пен.

ДНЕС ОБАЧЕ ТОЗИ ПРОСПЕРИТЕТ Е САМО СПОМЕН. Саркози използва глобалната криза като универсален щит за всички критики срещу досегашното му управление, но истината е, че той просто предприе твърде непопулярни мерки - увеличи пенсионната възраст (от 60 на 62 години), преразгледа емблематичната за Франция 35-часова работна седмица, съкрати хиляди работни места в държавния сектор... Естествено, днес това е хляб в мелницата на левите кандидати.

В същото време Саркози има сериозен съперник и за десния вот - Марин Льо Пен, която пое от баща си управлението на Националния фронт. Крайнодясната формация експлоатира растящия страх на французите от имиграцията и от загубата на националната идентичност. Тези теми са ключови и за президентската UMP; но ако Саркози възприеме поне малко от решителния и остър тон на Льо Пен, това пък може да прелее част от неговите гласове към умерения Франсоа Байру.

Действащият президент има подчертано предимство във външната политика, но Франция не е Америка и това не е ключов фактор в кампанията. Обикновеният французин смята живота си за резултат по-скоро на местната политика, отколкото на обективните външни фактори. Той чувства, че напоследък е принуден да работи повече и да получава по-малко, а осигуряването на старините му е все по-съмнително. С две думи, това е пълна противоположност на лозунга на Саркози отпреди пет години: "Да работим повече, за да печелим повече”.

Президентът неуморно повтаря, че светът се върти и че Франция трябва да следва хода му. Но повечето французи са склонни да чуват по-скоро упоритите слухове за корупция в управляващата партия и за твърде интимните връзки на президента си с най-едрите бизнесмени.

СКАНДАЛИТЕ ВИНАГИ СА БИЛИ НЕОТМЕННА ЧАСТ от френската политика, и UMP не е изключение. През 2004 Ален Жупе, най-обещаващата фигура на партията, бе осъден за злоупотреба с държавни средства. Днес Жупе е външен министър. Самият Жак Ширак получи условна присъда миналата година за злоупотреба със служебно положение, макар и в далечното му минало като кмет на Париж. Министърът на труда Ерик Вьорт бе принуден да напусне поста заради обвинения, че през 2007 е издействал незаконно финансиране за кампанията на Саркози. Вьорт е разследван за аферата с L'Oreal, но си остава депутат.

Самият Саркози остава встрани от обвиненията, но не и от упреците. След победата му през 2007 сред близките му фигурират все повече имена на едри бизнесмени и индустриалци. В тесния кръг на президентските приятели са шефовете на гиганти като EDF, Bouygues, Alstom, EADS, Louis Vuitton Moët Hennessy (LVMH)... Някои заподозряха, че Саркози използва тези приятелства, за да трупа популярност - както стана със спасяването на банкрутиралите компании Lejaby и Photowatt (купени съответно от LVMH и EDF).

ИНТИМНИТЕ ПОЗНАНСТВА НА САРКОЗИ несъмнено спомогнаха да му бъде лепнат етикетът "президент на богатите". Няма спор, че данъчната политика на Сарко бе в полза на въпросните "богати". Затова един от основните козовете на Франсоа Оланд в борбата за гласове е обещанието да повиши данъците върху доходите, надвишаващи 1 милион евро. Социалистът уверява, че ще обложи милионерите със 75% данък. На това Саркози отговори с необичайно благ тон, че социалистът “има право да не обича богатството", докато той  - Саркози - от своя страна не обича бедността. Президентът подчерта, че повишаване на данъците за богатите би довело до миграция на финансовия капитал в съседни държави с по-благоприятен данъчен режим. Общественото мнение обаче клони повече към Оланд. Още повече, че алтернативата на Саркози - увеличение на ДДС - ще е поредната добавка към разходите на дребния данъкоплатец. 

Симпатизиращите на Оланд политолози подчертават, че сегашният избор на французите засяга не само Франция, и дори не само бъдещето на фискалния пакт в Европа, а самите устои на сегашната европейска политика в нейния тесен съюз с едрия бизнес. Според тях една победа на социалиста би спомогнала континентът да се върне към традиционните си ценности - социалното равенство, протекционизма, насърчаването на местните производства и създаването на нови работни места.

Само че, колкото и дълбоки да изглеждат традициите на социалната идея във Франция, французинът си остава индивидуалист - и гласува като такъв. Саркози продължава да е олицетворението на личния успех, символ на самосъздалия се чрез амбиция и усилия човек. Президентът знае това си предимство и е твърдо решен да го използва (съвсем наскоро определи основния си опонент като "кръгла нула"). Остава само французите да му повярват, както през 2007. Този път със сигурност ще е по-трудно.