Много лесно е да направите грешката да сметнете Франция за лява държава, пише Саймън Купър, парижкият кореспондент на The Financial Times. Френската столица е арена за непрекъснати митинги и манифестации; в събота сутрин по радиото хората се поздравяват не с bonne matin - добро утро, а с bonne manif - приятна манифестация. А социалистът Франсоа Оланд, най-вероятният победител в предстоящите президентски избори, директно обявява: "Моят противник са финансите", и призовава да се въведе 75% данък за всички, които печелят повече от милион евро годишно.
НО ТОЗИ СОЦИАЛИЗЪМ Е САМО НА ПОВЪРХНОСТТА, отбелязва Купър. Под нея се крият милиардерите, които упражняват завидно силен контрол върху делата на страната. Купър цитира обяснението на известния политолог Патрик Вайл: "Имаме една страна, в която идеологията е революционна и егалитарна. Затова притежателите на големи състояния се защитават с всевъзможни средства". Един по-внимателен поглед върху френските медии е достатъчен да разсее напълно съмненията, че Франция може да е социалистическа република.
Докато във Великобритания и САЩ, да речем, журналистите пишат, за да продават вестниците си (и понякога, за да принудят властта да се придържа към почтеното поведение), във Франция традицията е друга, смята Саймън Купър. В исторически план френските медии винаги са били в едно легло с властта, както твърди Жан Катреме в новата си и светкавично нашумяла книга Sexe, mensonges et mеdias (Секс, лъжи и медии). В края на краищата още през ХVІІ век кардинал Ришельо пишел статии за себе си в единствения тогавашен вестник - под псевдоним, разбира се. По-късно Наполеон правел същото.
ВЪВ ФРАНЦИЯ ЖУРНАЛИСТИКАТА Е ПРЕСТИЖНА и добре платена професия, представителите й се причисляват към горната средна класа. Днешните министри и днешните журналисти обикновено се оказват бивши съученици и състуденти, живеят в едни и същи квартали на Париж, вечерят заедно и в някои случаи дори спят заедно, пише Катреме. Много съпруги на министри са били водещи на новините; дори приятелката на споменатия Оланд е журналистка. Тук изразът "медиите са в едно легло с властта" не е само метафора.
Както отбелязва Купър, любимият метод на парижани да се самоизтъкват е да разказват клюки за политиците, не за звездите от шоубизнеса. Просто защото тази информация обикновено не се публикува и ако я знаеш, значи си влиятелен и с добри връзки. Френските журналисти най-честно казват истината за властта, докато са в леглото. В работата си те са далеч по-предпазливи. Катреме твърди, че сексуалните навици на Доминик Строс-Кан например са били старателно прикривани, преди да гръмне скандалът с него в САЩ. Френските медии уважават правото на личен живот - но само когато става дума за могъщи политици.
Тази особеност ги прави много привлекателни за милиардерите.
НАВРЕМЕТО ДЖОРДЖ БУШ ПРЕДИЗВИКА ДОСТА СМЯХ, като обяви, че французите нямали дума за еntrepreneur - предприемач (самата английска дума entrepreneur e пряка заемка от френски). Но в известен смисъл Буш бе напипал истината - френските милиардери много рядко са самосъздали се. В мнозинството случаи те са наследили богатствата си. Според Купър възможното обяснение е свързано с недотам развития финансов сектор в страната - вместо да получават капитали от банките, капиталистите ги получават от своите семейства. Наследниците на легендарни състояния Серж Дасо и Арно Лагардер помежду си притежават две трети от френските печатни медии. Наследникът на милиарди Мартен Буиг е главен акционер в основния телевизионен канал - TF1. Контролът им върху сектора е дотолкова всеобхватен, че богаташите Буиг и Лагардер без колебания помогнаха да бъде спасен комунистическият вестник L’Humanitе.
Франция, подчертава писателят Кристоф Делоар, няма своя Рупърт Мърдок - тоест магнат, който притежава медии, за да печели от тях. Френските милиардери обикновено се сдобиват с медии, за да подпомогнат чрез тях другия си, наистина печеливш бизнес. Бащата на Арно Лагардер навремето казвал, че "пресгрупата е отличен актив, когато се бориш да получиш някой договор". А във Франция изгодните договори обикновено идват от държавата (сами преценете дали има известни прилики и с положението в България, б. ред.). Впрочем това състояние на нещата напълно устройва парижките медии, които имат навика да гледат на остатъка от страната като на селяндури, гласуващи твърде дясно или твърде ляво. Както обобщава Купър, докато британските медии са твърде популистки, френските са недостатъчно.
ПРЕГРЪДКАТА МЕЖДУ МЕДИИТЕ И ВЛАСТТА достигна кулминацията си при сегашния президент Никола Саркози. Той сам си даде правото да назначава директорите на държавните телевизии и радиостанции. А връзките му с частните медийни магнати са, според Купър, "комични" и "сякаш взети от бразилска сапунка". Буиг например е кръстник на един от синовете на Саркози. Президентът нарича Лагардер "повече от приятел, мой брат". Венсан Болоре, друг от медийните магнати, наскоро зае на Саркози личната си яхта. Дасо, чието състояние идва от производството на бойни самолети, а не от вестниците, е сенатор от партията на Саркози (макар вече да не е кмет на Корбей, след като съдът установи, че си е купувал гласове). Всички тези хора бяха поканени през 2007 на партито за съвсем тесен кръг, на което Саркози отпразнува избирането си. "За онези, живеещи извън най-престижните квартали на Париж, всичко това доста напомня за Русия на Путин. Не е чудно, че Оланд изгради цялата си предизборна кампания върху недоверието към богатството и капитализма", пише Саймън Купър.
НЕ Е ЧУДНО И ДРУГО - че обикновено по-малко от 2 процента от французите си правят труда да си купуват някой от националните ежедневници. Жан Катреме прави оптимистичния извод, че сънародниците му предпочитат да се осведомяват от независими сайтове в интернет. Но далеч не всички сайтове са независими, отбелязва Купър. Наскоро нашумялата Ариана Хъфингтън пусна френска версия на своя Huffington Post и, противно на традицията, тя не назначи за главен редактор съпругата на някой министър. Вместо това избра съпругата на бивш министър - Ан Сенклер, госпожа Строс-Кан. Толкова за независимостта.