Дългогодишното впрягане на датата 3 март за пропагандирането на българо-съветската дружба разбираемо породи ответни реакции след промените. Немалко политици и дори някои историци се усъмниха редно ли е изобщо денят на Санстефанския договор да е национален празник: от една страна, защото договорът се оказва мимолетен, заменен скоро от неумолимата реалност на Берлинския конгрес; и второ, казват тези историци, защото не е редно България да празнува Освобождение, донесено й отвън.
Аргументът срещу първото твърдение е достатъчно ясен: каквото и да се случва със Санстефанския договор после, 3 март е датата, на която една древна и горда, но забравена от европейците държава възкръсва на политическата карта.
Колкото до второто - "донесеното отвън" Освобождение, то просто изпуска факта, че и в Априлското въстание, което дава повода за Освободителната война, и в самата война участват и проливат кръвта си българи. Ще си позволим да припомним това чрез един откъс от "Българското възраждане" на големия историк проф. Николай Генчев.
"...Българите започнали да се подготвят за войната още в края на 1876, когато БЦБО поискало от руските власти да създаде с тяхно съдействие българска войска, която да участвува във военните действия като самостоятелна бойна единица. Тази идея била възприета от руското командуване и подкрепена от славянските комитети. В нейна полза действувало и Одеското българско настоятелство. Славянските комитети започнали да събират средства за екипиране на българските доброволци. На 20 октомври 1876 руският военен министър подписал заповед за създаване на българска войска.
ПРИ ТОВА ПОЛОЖЕНИЕ СЛЕД СВЪРШВАНЕТО на Сръбско-турската война българският доброволчески отряд бил изтеглен в Румъния, за да образува ядрото на бъдещите опълченски дружини. В Опълчението се записали и много младежи от вътрешността на страната и от емиграцията. Така в началото на 1877 в Кишинев били сформирани три батальона от български доброволци, които били обособени като "Пеши конвои на главнокомандуващия княз Николай Николаевич". След обявяването на войната българските части се увеличили до 7500 бойци и били реорганизирани под наименованието Българско опълчение, командувано от генерал Н. Г. Столетов.
Жителите на град Самара подарили специално изработено знаме, останало известно в нашата история като "Самарското знаме".
Независимо че руското командуване определило на Опълчението изключително обозни функции, българските доброволци участвували храбро в боевете за освобождението на България в състава на предния отряд на генерал Гурко.
БОЙНОТО ИМ КРЪЩЕНИЕ БИЛО ПРИ СТАРА ЗАГОРА. За техния героизъм свидетелствува руският генерал Раух: "Българските дружини се биха и умираха геройски. Въпреки убийствения огън, измъкващ от строя цели редици, дружините не трепваха, но даже сами минаваха в настъпление и само когато почти половината от офицерите и низшите чинове излязоха от строя, отстъпиха пред грамадното числено превъзходство на противника". След боя при Стара Загора руското командуване променя отношението си към Опълчението и то, вече като пълноценна бойна единица, било включено в състава на VIII корпус, защищавал Шипченския проход. Тук на Шипка опълченците показали своите превъзходни морални и бойни качества.
Наред с Опълчението българите взели дейно участие във войната и чрез редица други въоръжени формации. На 12 април 1877 БЦБО се обръща с апел към българския народ да се въоръжи и да се готви за предстоящите боеве. "Въоръжени само — се казва във възванието, — ние ще бъдем достойни за положението, което ни се приготовлява, и ще способствуваме да осигурим независимостта на нашето отечество. Нашият интерес, нашето бъдеще, самото наше спасение изисква да въстанем всинца."
МАКАР И БЕЗ ПОЛИТИЧЕСКА ОРГАНИЗАЦИЯ, по време на войната българите участвували в многобройни отряди, които вършели разузнавателна работа, охранявали стратегически обекти или вземали пряко участие във военните действия. В Родопите и Гюмюрджинско действувал Петко воевода с отряд от 300 души. В Македония била създадена дружината на братя Георгиеви, в Трънско — на Тако Пеев и Симо Соколов, в Ловешко, Етрополско и Тетевенско — на воеводите Ильо Марков, Георги Пулевски, Цеко Петков, Георги Антонов, в Еленския и Котленския балкан голяма чета на П. Хитов участвувала в десетки сражения срещу турската армия. Почти навсякъде били сформирани бойни отряди за защита на населението от изстъпленията на башибозука.
Българското население оказало помощ на руската армия, като подпомагало военното разузнаване, служело в обозите, показвало пътищата, снабдявало войските с провизии, уреждало лазарети. Много българи подпомогнали руските части при зимното форсиране на Стара планина. А при боевете на връх Шипка близо хиляда габровци носели по позициите вода и куршуми...
ПРЕЗ 1877–1878 СЕ РАЗРАСТВА ОГРОМНО ДВИЖЕНИЕ за националното обединяване на българските земи под стряхата на единната българска държава. Това движение обхваща частите на България, останали вън от периметъра на бойните действия — главно Южна Тракия, Родопите и Македония. През 1878 българите от тези области — от Разложко, Ахъчелебийско, Демирхисарско, представителите на българската църква и българските общини от Македония се обръщат към руските военни и граждански власти със стотици молби и петиции, в които се настоява да се освободят и техните земи, за да се присъединят към общото отечество. В своето обръщение до великите сили от 28 май 1878 представители на общините от Македония настояват да не бъдат отделяни насилствено от тяхното отечество. "Нашите желания и нужди, декларират македонските българи, са общи и неразлучни с тия на нашите братя българе, които населяват Мизия и Тракия."
Така в хода на войната се осъществява могъщо националноосвободително движение, което, слято с победоносното настъпление на руската армия, допринася за освобождението на България."
* Откъс от Генчев, Николай - "Българското възраждане", София, 1978