Новата Студена война

"Новата студена война" бе много популярна фраза в американските медии миналата година. След като Барак Обама официално обяви новата военна стратегия на САЩ, тази фраза бе изместена от друга, още по-грабваща: "Идва ли Третата световна?".

Без да подценяваме разбираемата склонност на експерти и медии да драматизират (мненията са стока като всяка друга и трябва да са атрактивни, за да се продават), зад спекулациите в тази посока има достатъчно логика. Америка вече има конкурент на върха - там, където в последните двайсет години бе свикнала да е единствена - и този конкурент е потаен, загадъчен и непредвидим.

Доскоро обект на спекулативни теории, днес противопоставянето между Съединените щати и Китай е вече официален факт. При това то далеч надхвърля търговските спорове и напрежението около курса на юана.

БАРАК ОБАМА НА ПРАКТИКА ПРОВЪЗГЛАСИ "Новата студена война" в речта си пред австралийския парламент миналата есен. В тази реч президентът обяви новата геополитическа визия на Америка - с фокус вече не върху Близкия изток (където американците претърпяха, да го кажем честно, тежко поражение), а върху Азия и Тихоокеанския регион. "Докато планираме и правим бюджети за бъдещето, ние ще пренасочим необходимите ресурси, за да поддържаме силно военно присъствие в този регион", обяви Обама.

Това вече не са само думи - в първите дни от новата година президентската администрация обяви детайлите от новия военен план на Америка. Той предвижда драстично съкращаване на военните разходи и на числеността на армията (от сегашните 1.569 млн. души до 1.079 милиона към 2020 година), както и оттегляне на части от райони, които вече не се смятат за важни - като например Европа. "Ние не можем повече да водим всички битки на света", подчерта Обама.

"Макар съветниците на Обама да настояват, че тази нова политика не е насочена конкретно срещу Китай, заключението е достатъчно ясно: отсега нататък главният фокус на американската военна стратегия няма да е борбата с тероризма, а удържането на тази икономически процъфтяваща страна - на каквато и да е цена", писа професорът по политически науки Майкъл Клеър в статия за Salon.

ОЧЕВИДНО Е, ЧЕ СЛЕД НЯКОЛКО СТОЛЕТИЯ, през които бе съсредоточен в стара Европа, гравитационният център на световната геополитика се е изместил на изток.

Американските военни бази в Европа - например тази в Безмер, срещу която толкова бутафорно протестираха т.нар. български "националисти" - постепенно ще се обезлюдят; вместо това ще се появят нови американски бази в Северна Австралия, на Филипините, в Индонезия... Дипломацията също влиза в боя. За пръв път от 56 години американски държавен секретар посети Мианмар (Бирма) - традиционен партньор на Китай в Югоизточна Азия. Не е съвсем ясно какво са си говорили ръководителите на местната военна хунта с Хилъри Клинтън, но след визатата й те най-неочаквано обявиха смекчаване на режима и някои подчертано демократични отстъпки. Сега американските усилия са насочени към задълбочаване на контактите с Тайланд, Сингапур и дори с някогашния смъртен враг Виетнам, който днес е изгряващата сила в региона.

НА ПРАКТИКА ДОКТРИНАТА ОБАМА-КЛИНТЪН провъзгласява окончателната капитулация на предишната военнополитическа стратегия на САЩ. През последното десетилетие ние насочихме огромни ресурси към Ирак и Афганистан, писа Хилъри Клинтън в една програмна статия, публикувана от The Foreign Policy. "През следващите 10 години трябва да инвестираме времето и енерегията си интелигентно и систематично, така че да бъдем в добра позиция да отстояваме лидерството си и да подсигурим интересите си...". По-нататък Клинтън обяснява за какви инвестиции става дума: "дипломатически, икономически, стратегически и всякакви други - в Азиатско-тихоокеанския регион".

Въпросът, който и Клеър, и други политолози си задават, е дали тази нова американска политика е провокирана - или е откровено провокативна.

Няма съмнение, че увеличаването на американското военно присъствие в съседство с Китай ще засили влиянието в Пекин на по-крайните хора в партията, на привържениците на активната външна и военна политика и на откритото противопоставяне. "С решението да базира 2500 морски пехотинци в Австралия, президентът Обама прекрачи границата и сложи началото на нова Студена война с Китай - война, базирана на военно обкръжаване по суша и море, която ще струва незнайно колко трилиона долара... и ще подкрепи пазарите с евтина работна ръка в една нова зона на свободна търговия, която изключва Китай", писа бившият сенатор Том Хейдън в The Huffington Post. Според Хейдън Обама откровено репликира политиката на САЩ срещу СССР от 80-те години. Тази политика може и да донесе крайната победа над Москва (подпомогната впрочем много и от настъпилия тогава крах на социалистическата икономика). Но тя не помогна на Америка да спечели в Ирак и Афганистан; не сложи край на тежката изолация на САЩ в Латинска Америка, някогашния им доминион; нито пък успя да предотврати превръщането на Китай в икономическа суперсила, подчертава Хейдън.

ТРУДНО Е ДА СЕ КАЖЕ ДАЛИ КИТАЙ НАИСТИНА ПРОВОКИРА американската реакция. Външната политика на Пекин винаги е била дискретна, незабележима, дори подмолна. Някои коментатори, като покойния вече Кристофър Хичънс, виждаха дългата й ръка зад всяка тежка хуманитарна криза в последното десетилегие. "Дарфур, Зимбабве, Бирма, Северна Корея, изобщо навсякъде, където концепцията за човешки права не съществува, винаги на заден план ще откриете китайците. А причините се свеждат само до три думи: кръв за петрол", каза Хичънс в едно от последните си интервюта. Той със сигурност е прав в едно: петролът е ключът в противопоставянето САЩ - Китай.

Преди десетилетие енергийната карта на света изглеждаше съвсем различно. Американците бяха принудени да внасят над половината от петролното си потребление (10.6 милиона от общо 19-те милиона барела дневно). Оттам и твърдата решимост на Вашингтон да контролира изкъсо Близкия изток, на каквато и да е цена. По същото време Китай консумираше едва 5 милиона барела дневно, като две трети от тях добиваше сам.

СЕГА НЕЩАТА СА ПРОМЕНЕНИ. САЩ намалиха чувствително петролната си зависимост благодарение на спорни от екологична гледна точка начинания като арктическите сондажи, дълбоководния добив в Мексиканския залив и нашумялото напоследък и у нас хидравлично разбиване. Нуждата от внос съвсем ще спадне, ако бъдат разработени и битумните пясъци в Канада и Аляска (това изглежда неминуемо, въпреки че няма по-мръсен метод за добив на петрол).

В същото време нуждите на Китай нарастнаха драстично покрай икономическия бум - и ще продължат да растат с обособяването на най-многочислената средна класа в света. Според прогнозите дневното потребление в страната ще скочи от сегашните близо 9 милиона барела на ден до 17 милиона през 2035 година. Китай не може да добива сам повече от 5 милиона барела; остатъкът трябва да се внася. Една част от импорта ще идва от Средния изток и Русия, но лъвският пай все пак ще се пада на арабските страни. А пътят на танкерите от Персийския залив към Китай минава през същото това Южнокитайско море, в което американците се мъчат да засилят военното си присъствие.

Това е, както казва Майкъл Клеър, съвременният еквивалент на добрите стари ядрени заплахи. Една мощна американска флотилия в Южнокитайско море може да постави цялата китайска икономика на колене, просто като й спре доставките на петрол. Това ще е удобен инструмент за американците да озаптяват своя най-голям кредитор, ако стане твърде дързък. Затова не е чудно, че китайците са дълбоко загрижени от перспективата. И са готови да противодействат с всички сили - като се започне от търсенето на нови съюзници (Иран? Русия?) и се свърши с откровена надпревара във въоръжаването.

ВПРОЧЕМ ПРЕЗ ХХІ ВЕК ВЪОРЪЖАВАНЕТО не се изчерпва само с кораби и бойни глави. Миналата година National Defense Magazine съобщи, че китайски хакери, може би ползващи се с правителствена опека, са успели да поставят под свой контрол около 15% от световните интернет маршрути за цели 18 минути - и съответно да имат достъп до цялата информация, течаща по тях. Възможно ли е Третата световна да се води не със самолетоносачи, а с клавиатури?

Всъщност едва ли има значение. Както някога бе казал Айнщайн: не знам с какво ще се води Третата световна война. Но Четвъртата ще се води с камъни и пръчки.