Левски и най-святата бесилка

"Рано сутринта на 6 февруарий 1873 година (18 февруари по нов стил, но годишнината по традиция се чества на 19 февруари, б.ред.) около конака се забелязвало извънредно движение. На една страна се нареждали на права линия едно отделение заптии, облечени и стегнати като да вървят на път. После малко от затвора излязла позорната кола, в която бил турен нашият херой, заобиколен от стотина щикове и голи сабли. Колата отивала към приготвената вече бесилница, но в лицето на джелатите наместо радост — изобразявала се скърб. Причината на това била, че наместо гърченето на юнашкото тело върху бесилницата, вместо разкривения поглед на орловите очи, студен и безчувствен труп, без никакви движения, щел да повиси, а това не можело да принесе ожидаемото удоволствие на кръвожадните палачи.

ТРЯБВА ДА ВИ КАЖА И ТОВА, че нашият герой се е самоубил, щом чул решението на комисията, че ще бъде обесен: като го вкарали в затвора, ударил си главата от камената стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В това положение го намерила стражата, когато отишла да го води за бесилницата, той бил изгубил вече чувства, и много малко признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалото тяло...

Смъртните останки на Левски са погребани в София...

Вечна ти памет, велики мъчениче! Приеми от твоя горещ обожател настоящите неколко редовце!...

Над бесилницата на Васил Левски

ВАСИЛ ЛЕВСКИ УМРЯ на 35—36 години от своето рождение. Той имаше почти среден ръст, пълен в снагата, с извънредно широко чело, с продълговата приятна физономия, очи сини, мустаци тънки, ясно жълти (почти бели), коса тоже жълта. От по-напред, докато не бил се още компроментирал, бил много по-снажен и здрав, но отпосле захванал малко по малко да изпада. Той разбирал своята важна задача, и затова живееше по строги правила. Ракия, вино и тютюн не туряше в устата си. За нежния пол и други земни щастия и дума не отваряше, а и другиму забраняваше да говори в негово присъствие за това. Говореше езици: български, сръбски, ромънски и твърде малко турски. Покрай другите свои трудни занятия той обичаше в праздните си часове да се занимава и с четене. Най-много е четял вестниците на Любен Каравелов, които му носели тайните куриери, и „Македония” на Дедо Славейков. Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част от тях се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях до колко народът беше приготвен още от времето на покойния дякон, — от бащата на апостолите.

 — Познаваш ли ти Васила Дякона? Той говореше така и така, — казваха селяните навсякъде, на които из паметьта не беше изчезнал още героят.

В ІV ВЪСТАНИЧЕСКИ ОКРЪГ (Панагюрище) апостолите през 1876 година тръгнаха наготово из пътеките и из старите конаци на дякона. Нему се дължи учредяването на всички тайни комитети из България, той образува първите български борци за свободата и пр. Аз моля всички български историци, които пишат по новата ни история, да си вземат думата назад, когато говорятъ за тайните комитети, че били уж наредени от Раковски и пр. Това не е истина. Както Раковски, така и някои други лица, които са ходили из България с агитационни цели, срещали се само с някои по-забележителни първенци, някога и с владиката, поговорвали из между си за това, за онова, и нищо повече. Масата, същинският български народ не е знаял нищо за разменяването на тия няколко думи. Раковски е печатал, наистина, в Румъния и Сърбия различни балкански закони и прокламации, но те са се чели само от няколко румънски българи.

НА БЕЗПРИСТРАСТНИЯ ИСТОРИК, разбира се, който ще изучва епохата на Левски, след изминаването на тридесет години, остава да определи приличното място на тоя последния в страниците на нашата история. Нему казвамъ аз просто по тая причина, че тогава само една проклетия, може-би, да се чува за паметта на ония, които гонили и предавали героя, когато днесъ тях ги считат за „благоразумни и честни граждани” на пук и инат на честното и неокаляното...

За сега, обаче, читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места две-три думи мои съждения и заключения. Не е да не признавам вредата на тази необективност, но що да се чини? — прости смъртни сме! В днешното кално блато, когато е въпросът в някои сфери — дали честният мъченик за идея и убеждение е герой, или подкупеният шпионски подлец, който е излъгал и Бога; в днешно време, казвам, когато е страшно да не би наскоро да се учреди орден с надпис „За шпионство”; когато цял свят нарича Хаджи Иванча, че бил обикновен човек, Григорий Доростолочервенски — пастир, Арнаудова и Севастакя — патриоти, — твърде странен ще да бъде оня съвременник, който ще стисне очи пред този позор и извика френетически: „Да живее България!"

 Пловдив, 10 декемврий 1883