Бунтарите

Ноам Чомски разлюби Чавес и това ме подсети за една стара история.

Чомски, както знаете, е лингвист, който стана световноизвестен с друго: че винаги застава срещу официалните каузи на САЩ. Уго Чавес е несменяемият президент на Венесуела, нещо като световен лидер на антиамериканизма. Чисто идеологически Чавес харесваше Чомски и Чомски харесваше Чавес, докато Чомски не откри причина да го разлюби, а именно - поредния преследван венесуелец. Тази раздяла е повод да си припомним странната любов, която понякога събира бунтарите с диктаторите. Антизападните бунтари с източните диктатори.

ИСТОРИЯТА НАИСТИНА Е ДОСТА СТАРА. През 30-те години редица интелектуалци, дръзнали да се опълчат срещу всички несъвършенства на западната демокрация, се влюбват в Сталин. Сред тях има гении – Луи Арагон, Елза Триоле, Хърбърт Уелс, Лион Фойхтвангер, Асен Златаров. Те са левичари; някои от тях воюват срещу нацизма. Но посещавайки Съветския съюз, не виждат лагерите, диктатурата, убийствата, страха. Когато престъпленията на сталинизма започват да излизат наяве, дълго не вярват на очите си. Но съветските танкове в Будапеща през 1956 и Прага през 1968 мачкат и последните парченца от розовите им очила.

След тях трябваше да дойде новият антизападен бунтар – онзи, който се съмнява във всичко. Типичен образ е американският писател Норман Мейлър. Той е бунтовник; сам юнак на коня, сам за себе си.

ПРОЧЕЛ Е "КАПИТАЛЪТ" И Е УЧИЛ МАРКСИЗЪМ от парижанина Жан Малаке, с когото често си пише. Но казва, че е антикомунистически радикал. Харесва Троцки. Но твърди, че мрази Русия – по-точно съветската власт, не руснаците. Недоволен е, че в реалния социализъм има повече икономика, по-малко етика и съвсем малко секс. Харесва Кенеди, но го предупреждава да не напада Куба. Отхвърля конспиративните теории за убийството на Джей Еф Кей (“тъпа, мизерна бъркотия”, забъркана от “две самотни момчета”), но изгражда причудлива конспиративна теория за това как ЦРУ и ФБР са убили Мерилин Монро.

В едно забележително писмо прави на пух и прах „либералния” етикет на американската левица – “Наречете ме радикал, бунтовник, червен, революционер, аутсайдер, престъпник, болшевик, анархист, нихилист, дори ляв консерватор – само, моля, никога не ме наричайте либерал”. Харесва си определението “ляв консерватор”: “Това включва и противоречия: да си против градското преустройство, но не задължително за легализация на марихуаната”. Дървеното желязо неудържимо го привлича. Личната му идеология е като котела на вещиците от “Макбет” – в нея ври и око на гущер, и драконова кост, и устни на татарин.

ВЪОБЩЕ КОЙТО ИМА СМЕЛОСТТА да смеси онова, което не се смесва, тръгва да променя света. На Мейлър му харесват и Маркс, и Фройд – и, какво по-лесно, събира ги. Такова беше времето – философите, поетите и студентите на 60-те също ги събираха. И когато сега видим старите снимки, на които до плаката на Че Гевара се мъдри призив за свободна любов; когато чуем как  Джими Съмървил от Communards казваше гордо „Аз съм гей и комунист”; когато гледаме дългокраки разголени момичета да записват песни за Барак под мотото „Obama Girls”, можем да си спомним, че Норман Мейлър, бунтовникът-алхимик, заедно с другите бунтари, дейно участваше в смесването на секс, политика и насилие. 

Другите бунтари - Мейлър не се разбираше с всички тях. Например, с Гор Видал – беше му ударил главичка в „Шоуто на Кавет”. Образите им обаче се припокриват: странници на смесването с бунта като общ знаменател. Към тях можем да прибавим режисьора Майкъл Мур, покойния писател Харолд Пинтър, легендарния субкоманданте Маркос от джунглите на мексиканския щат Чиапас, актьора Шон Пен, алтерглобалистките икони Наоми Клайн и Игнасио Рамоне. Всички те се дразнят от западното консуматорство, от американския империализъм, от илюзорния демократизъм и от още няколко „-изма”. Но не всички имат мейлъровата нетолерантност към диктаторите. Напротив, дружат с Кастро, защитават Милошевич, не заклеймяват много категорично Бин Ладен. Някои дори оправдават 11 септември.

Подчертавам, говоря за истински интелектуалци, а не за жадни за изява измислени герои като онзи французин (забравих му името), който страстно защитаваше Милошевич, а после го хванаха да краде в магазин. Австриецът Петер Хандке обаче беше истински интелектуалец – и въпреки това защитаваше Милошевич. Защо?

ЧАСТ ОТ ОТГОВОРИТЕ ДАВАТ Иън Бурума и Авишай Маргалит в книгата „Оксидентализмът”. Така авторите наричат омразата към Запада, като реплика на „Ориентализма” на Едуард Саид. Тоталитарните режими мразят либералната демокрация и пазара, но по-интересно е, че тази ненавист често идва от самия Запад. Причинява я склонността към утопии, липсата на световна алтернатива, озоновата дупка, греховете на банкерите, презрението към еснафщината, глобалната бедност – и не на последно място чувството за вина у хората от „златния милиард”, най-богатата част от човечеството. От Запад омразата мигрира на Изток и на Юг. Младите български алтер-глобалисти се учат на омраза към Запада от самия Запад; на антиамериканизъм ги учи американецът Майкъл Мур. Оказва се, че не само Facebook, протестите и революциите, но и „оксидентализмът” може да бъде вносна западна стока.

Дотук добре, но трябва ли да се прощава на диктаторите, екстремистите и терористите? Дали един лош Буш прави един добър Чавес? „Не”, бихме казали ние. Бунтарят обаче ще помисли три пъти. Внимателно ще избира коя омраза и чия любов са му по-важни. Ще рискува ли да остане без съюзници? Ще оголи ли фронта откъм тила? Не е лесно да живееш с противоречията. Който за морал говори, по морала ще го съдят.

ЕДНА СЛУЧКА ОТ ЖИВОТА НА МЕЙЛЪР показва какво имам предвид. Джек Абът е син на американски войник и китайска проститутка. Попада в затвора за фалшификации, убива съкилийник, пускат го временно, ограбва банка, прибират го отново. Научавайки, че Норман Мейлър пише роман за осъден на смърт, Абът решава да се обърне към известния писател. Разкайва се, сам написва роман, демонстрира амбиция. Мейлър откликва: престъпникът не бил виновен, криво било обществото. Заради пламенното му ходатайство започва кампания. Абът е освободен под условие през 1981. И едва озовал се на свобода, убива отново. Този път няма пощада – Джек е върнат зад решетките, въпреки Мейлър и другите левичари като Сюзън Сарандън, която кръщава сина си на него. Двайсет години по-късно писателят - затворник слага край на живота си. Чак през 1992 Мейлър признава в едно интервю, че “случаят Абът” не му носи особена гордост.

Тази случка няма нужда от коментар. В нея е цялата сила и обърканост на антизападните бунтари. Или както Мейлър обяснява света: „Ангели и демони воюват с дяволи и светци”. Дали да не преведем тази мисъл така – вдигнеш ли глас против Буш, печелиш за приятел Чавес. Разбунтуваш ли се веднъж, ще има да се чудиш от кого да се пазиш повече – от противника или от съюзника.