Докато арабската пролет променя лицето на Близкия изток, две добре познати империи водят все по-ожесточена битка за доминация в региона. Но не става дума за Съединените щати и Русия. Войната за сърцата на арабския свят и за доходните икономически връзки в региона се води между Франция и Турция, пише Сонар Чааптай в статия за The New York Times, озаглавена "Империите отвръщат на удара" (The Empires Strike Back). Чааптай е старши сътрудник на Вашингтонския институт по близкоизточна политика и един от най-уважаваните експерти в своята област.
В СЪПЕРНИЧЕСТВОТО МЕЖДУ ФРАНЦИЯ И ТУРЦИЯ няма нищо ново, напомня Чааптай. Още откакто Наполеон нахлува в Египет през 1798, двете империи се борят за хегемония в средиземноморския регион и Близкия изток. С постепенното разпадане на Османската империя Франция печели нови и нови победи, слагай ръка върху Алжир, Тунис и, поне за кратко, Египет. След Първата световна война французите отхапват и последната хапка от загиващата османска държава, осигурявайки си контрола върху Сирия и Ливан.
С напредъка на ХХ век и деколониализацията Франция губи тези земи, но запазва икономическия контрол и политическото влияние над тях. Междувременно Турция на Ататюрк се превръща в светска и национална държава, черпейки вдъхновение именно от френския модел на твърд секуларизъм и елиминиране на религията от управлението, политиката и образованието.
НО СЕГА ТОЗИ ФРЕНСКИ МОДЕЛ започва да губи почва в арабския свят и Турция, ако изиграе правилно картите си, може да се изравни по влияние с Франция или дори да се превърне в доминиращата сила в региона, пише Чааптай.
"В последното десетилетие Турция се радва на рекорден икономически ръст. Тя вече не е бедната страна, отчаяно търсеща приемане в Европейския съюз. Тя има икономика, надхвърляща 1.1 трилиона долара годишно, могъща армия и подчертани амбиции да оформя региона по свое подобие", отбелязва Чааптай. Именно съперничеството между двете страни в Средиземноморието е причината Франция толкова ожесточено да се противопоставя на европейското членство на Турция, добавя той. Франция не иска турците и в замисления от Саркози Европейско-средиземноморски съюз.
Заради това новата и значително по-активна външна политика на Турция измества фокуса си от Европа. Управляващата Партия на справедливостта и развитието сега гледа към османското наследство и възстановяване на връзките в границите на някогашната империя - в Северна Африка и Близкия изток. От 33-те нови дипломатически мисии, открити от страната в последното десетилетие, 18 са в мюсюлмански и африкански държави.
Това води и до нови търговски контакти - често за сметка на турските връзки с Европа, пише Чааптай. През 1999 на Европейския съюз са се падали 56% от турската външна търговия; през 2011 се падат 41% (независимо, че междувременно в Европейския съюз влязоха два традиционни търговски партньора на Турция - България и Румъния, б. ред.). За същия период търговията на Анкара с ислямския свят скочи от 12 на 20 процента.
ТАЗИ ПРОМЯНА ВЪВ ФОКУСА ОБАЧЕ оказва влияние и върху политическия живот в самата Турция. Търговските връзки с Близкия изток доведоха до обособяването на един нов бизнес елит - не в Истанбул, на границата с Европа, а в централна Турция. Този бизнес елит е по-консервативен и не чак толкова категорично светски. Съответно и светският модел в управлението, заложен още от Ататюрк, започва да отстъпва. Управляващата партия на Ердоган отдавна застъпва един по-смекчен секуларизъм, който допуска известна религиозност в правителството, политиката и образованието. А това прави Турция по-привлекателна за арабските страни, в които френският изцяло светски модел е неприемлив.
Турция записа точки в съревнованието с Франция и с по-ранната си подкрепа за арабската пролет. Преди да подкрепят с оръжие либийските бунтовници миналата година, французите поддържаха диктаторските режими и пропуснаха да установят връзки с демократичните опозиции. Турция го стори и, изграждайки бизнес контакти и модерни училища (чрез вдъхновеното от суфитския ислям движение "Гюлен"), има отчетливо влияние върху бъдещите арабски елити.
Същевременно, предупреждава Сонар Чааптай, Турция трябва да бъде много внимателна и да не се опитва да доминира открито. В противен случай ще напомни за имперското си минало и симпатиите, които предизвиква в Близкия изток, бързо ще се изпарят. Изказването на Ердоган в Кайро, че новият Египет трябва да се развива по категорично светски път, вече му загуби част от тези симпатии.
ОСВЕН ТОВА ФРАНЦИЯ ДАЛЕЧ НЕ СЕ Е ПРЕДАЛА. Турция може да има симпатиите и меката сила на убеждението, но французите все още имат твърдата сила, силата на политическото и военното превъзходство. Освен това, независимо от феноменалния икономически ръст на Турция, френската икономика си остава двойно по-голяма.
"Ако Турция иска да се превърне в истински маяк на демокрацията в Близкия изток, новата й конституция трябва да предостави по-широки лични свободи на собствените й граждани, включително и кюрдите", пише Чааптай. Освен това Анкара ще трябва по-категорично да изпълни начертаната от външния министър Ахмет Давутоглу “no problems” политика. Това означава да се забрави епизодът с потопената флотилия от 2010 и да се възстановят отношенията с Израел, както и да се сложи край на разделението в Кипър. Откриването на газ край южния бряг на Кипър дава рационален повод на Турция да преглъгне обединението на острова в замяна на част от концесиите за добив.
"Турция ще се въздигне като регионална сила единствено ако се превърне в истински пример за либерална демокрация и ако изгради силни връзки с всичките си съседи", подчертава Чааптай. "Това е предизвикателството пред Ердоган, докато той се мъчи да заличи Наполеоновото наследство".