Кристофър Хичънс, който почина вчера на 62-годишна възраст от рак на хранопровода, бе един от най-смелите журналисти в света; един от най-скандалните писатели; един от най-легендарните нюйоркски бохеми. Но ще бъде запомнен с друго: като главния опонент на Бог.
В очерка си за него лондонският The Guardian го нарече "contrarian" – дума, колкото и да е странно, без аналог в българския език. Означава човек, който е против по принцип; нещо като вечен и универсален опозиционер.
В препълнения си със събития живот Хичънс се е борил с какво ли не – като се започне от ислямския фундаментализъм, и се приключи с един овехтял закон на щата Ню Йорк, забраняващ да се кара колело със свалени от педалите крака. През 1995 се нахвърли върху Майка Тереза, наричайки я "измамница" и "фанатичка".
Но най-голяма слава му донесе единоборството с най-могъщия възможен противник – Господ. Нашумялата му книга "Бог не е велик" (God is Not Great) го превърна в най-звучния глас на светското мислене в епоха, в която то все по-често е принудено да се защитава от надигащите се нови вълни на религиозност.
Когато се разболя от рак, някои от враговете му открито се възрадваха; други предложиха да му помогнат с молитвите си. Самият Хичънс нарече болестта си "нещо толкова предсказуемо и банално, че отегчава дори мен".
БИОГРАФИЯТА МУ Е НИЗ ОТ ПРОТИВОРЕЧИЯ – още от студентските години в Оксфорд, когато сам признава, че водел двойнствения живот на приятел и застъпник на работническата класа и, в същото време, на ентусиазиран гост на коктейлите, организирани от елита. Журналистическата му кариера започва в the New Statesman, където се ражда и дългогодишната му дружба с писателя
Мартин Еймис. Хичънс бързо си спечелва славата на остроумен коментатор-левичар, заклеймяващ всичко: от американската външна политика и Кисинджър, през расистите-фризьори, до Римокатолическата църква.
Обича да обикаля света, особено бедните и страдащи страни. Бил е очевидец на падането на диктатурата в Португалия, на надигането на "Солидарност" в Полша, на военния преврат в Аржентина, на края на хунтата в Гърция. Последните му пътувания бяха в следвоенен Ирак, Уганда и Венесуела.
От началото на 80-те години се премества в Ню Йорк, където пише първоначално за левичарското списание the Nation, после в Slate и The Atlantic, и накрая във Vanity Fair, където става асоцииран редактор. Във възпоменателната си бележка за него главният редактор на списанието Грейдън Картър пише, че Хичънс "бе остроумен, очарователен, постоянно създаващ проблеми. И за онези, които го познаваха, бе истински – не се притеснявам да го кажа – дар от Бога".
КАРТЪР СИ ГО СПОМНЯ И КАТО "човек на неутолимите апетити – за цигари, за скоч, за компания, за добро писане и, преди всичко, за разговори". В едно интервю за BBC преди няколко години Хичънс каза, че "щастието – това е пиене и цигари". Пословичен бохем, той бе близък приятел на писателите Салман Рушди и Иън Макюън, и някогашен любовник на Ана Уинтур, легендарната главна редакторка на Vogue и първообраз на героинята от "Дяволът носи Прада". Хичънс обичаше американския начин на живот дотолкова, че взе щатско поданство през 2007.
Вероятно стремежът му да намери нов дом се корени в някои особености на семейната история. Кристофър през целия си живот твърди, че разочаровал баща си, бивш флотски офицер, защото не го бивало за играч на крикет. Майка му и любовникът й пък се самоубиват заедно в Атина през 1973 (Хичънс урежда погребението, правейки успоредно репортажи за края на хунтата).
Брат му Питър е журналист, но с диаметрално противоположни убеждения, работещ за подчертано десните Daily Express и Mail on Sunday. Двамата не се обичаха и почти не си говореха в последните години.
В интерес на истината, Хичънс не се погаждаше особено и с "другарите" си в лявата част на спектъра. Гор Видал и Ноам Чомски открито го упрекваха за одобрението му за инвазията в Ирак, и съвсем спряха да го споменават, когато подкрепи преизбирането на Джордж Буш-младши.
СТЪПКАТА, КОЯТО ГО ОТВЕДЕ от репутацията на добър журналист до статута на знаменитост, бе именно "Бог не е велик", публикувана през 2007. В новата му родина САЩ, където открито се спори дали дарвинизмът да не бъде забранен за преподаване в училищата, тя предизвика колосален – и доста звучен – скандал. В нея той заключи, че религията е "насилствена, ирационална, нетолерантна, родствена с расизма, дивачеството и фанатизма". От книгата се продадоха над половин милион копия.
В последните месеци Хичънс възмутено отхвърляше предположенията, че ракът може с нещо да разколебае убежденията му. Продължи да пише и да дава интервюта, в които изразяваше тревогата си от фундаментализма.
"Бях на митинг на Хизбула в Бейрут преди няколко години", разказа той пред The Observer. "Всеки трябва да го види. От многото неща, които ме впечатлиха, най-силно бе използването на ядрената гъба като знаме в предизборната борба". За кризата в Дарфур изрече нещо, което никой друг коментатор не се осмели да каже на глас: "Дарфур, Зимбабве, Бирма, Северна Корея, изобщо навсякъде, където концепцията за човешки права не съществува, винаги на заден план ще откриете китайците. А причините се свеждат само до три думи: кръв за петрол".
В мемоара си Hitch-22 (алюзия с Catch-22 на Джоузеф Хелър) той отбеляза надеждата си, че "напредналата възраст не успя съвсем да посрами младостта ми". Почитателите му - а те не са малко - са напълно убедени в това.