Първо оцеляването, после разширяването

Да се говори за разширяване на Европейския съюз в момент, когато самите символи на общността – единната валута и общите граници - са подложени на тежко изпитание, звучи направо еретично. ЕС е толкова втренчен в себе си, толкова зает с оцеляването, че доколкото поглежда кандидатите за членство, то е, за да кимне разсеяно, да каже "да, да, продължавайте с реформите", и отново да се заеме с неотложните си вътрешни проблеми. 

ДЪЛГОВАТА КРИЗА в еврозоната не само не е овладяна - всяко ново решение изглежда вече закъсняло и недостатъчно. А вглеждането в корените й постави фундаментални въпроси - дали общата валута не е била въведена прибързано и дали всички са били готови за нея (например периферните икономики, които сега твърдят, че именно приемането на еврото е намалило конкурентоспособността им, за сметка на Германия, например). Или защо И-то в Икономическия и валутен съюз е било така фриволно пренебрегнато, подобно на правилата за фискалната дисциплина в Пакта за стабилност и растеж.

Без да си е отговорил на тези въпроси, ЕС не може дори и да си помисли за ново разширяване. Мантрата в момента е повече интеграция („Повече Европа”) и в името на тази цел вече открито се говори за промяна на съюзните договори, а започне ли такава, тя със сигурност ще отнеме голяма част от енергията на съюза. На този фон, проблемите с Шенген ясно демонстрират тенденцията към самозатваряне, вместо към разширяване. Промените в шенгенското законодателство и отказът за приемане на България и Румъния са знак, че когато ЕС е изплашен, той се опитва да се скрие като охлюв в черупката си.

А СЪЮЗЪТ Е НАИСТИНА ИЗПЛАШЕН - финансовата криза прерастна в дългова, която сега заплашва да се превърне в банкова. Имигрантските вълни от Средиземноморието и Северна Африка прииждат, без ЕС да е готов с необходимото законодателство, за да ги приеме. Междувременно доктрината на мултикултурализма претърпя провал, както честно признаха някои от европейските лидери, и Европа отново се чуди как да интегрира имигрантите, докато те стават повече, а настроенията срещу тях – по-силни. 

В същото време ЕС има две непоклатими причини да мисли за разширяване - демографската криза и нуждата от икономически растеж. На срещата на ЕС със страните от инициативата Източно партньорство (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна) в края на септември, унгарският премиер Виктор Орбан заяви, че сегашните проблеми не бива да са пречка пред разширяването на ЕС, защото "ако продължим да се мотаем, ако не се разширяваме, европейската икономика ще изгуби мястото си в световната икономика”. Затова според него „един от най-важните икономически проекти на ЕС е Източното партньорство, който вероятно ще трябва да се слее с Балканския проект".

На този етап обаче нито една от страните от Източното партньорство не изглежда реалистично близо до членство в ЕС. За момента Брюксел се ограничава да каже само, че „2011 година е възможна дата за завършването на споразумението за асоцииране с Украйна и започването на преговори по задълбочено и цялостно споразумение за свободна търговия с Грузия и Молдова”. Източните партньори на ЕС имат да извървят още дълъг път, за да се реформират икономически и политически.

ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ, там след присъединяването на Хърватия остават само проблеми. Сърбия получи заветния статут на страна-кандидат, но не и дата за начало на преговорите. Отношенията с Косово са препъни-камъкът в европейския път на Белград. От развитието на преговорите между Сърбия и Косово ще зависи кога страната ще започне преговори за присъединяване. Черна гора, която получи статут на кандидат-член, вече може да започне и реалните преговори. Македония е страна-кандидат още от 2005 година, но така и не е започнала реални преговори за членство. Босна и Херцеговина, Косово и Албания имат да решат още много проблеми, преди да потропат на вратата на ЕС. През декември миналата година България, Гърция и Сърбия призоваха Западните Балкани да получат дата за присъединяване към ЕС през 2014 и да станат пълноправни членове през 2018 година. Но в момента тези срокове изглеждат твърде оптимистични.

В застой са и преговорите с най-амбициозния, но и най-спорния кандидат за член на ЕС - Турция. Кипърският проблем продължава да е основната формална пречка, но другата голяма причина  са вътрешнополитическите съображения в европейските страни, чиито жители са настръхнали срещу турските имигранти и не са склонни да подкрепят турско членство. Религиозният фактор също оказва голямо влиание, въпреки официалните твърдения, че ЕС не е християнски клуб. Наскоро германският канцлер Ангела Меркел за пореден път заяви, че Германия е против пълноправното членство на Турция в ЕС. И това – от страната с най-многобройно турско население извън самата Турция.

ОТ ДРУГА СТРАНА, АНКАРА гордо обяви, че държи да приключи преговорите, но не е сигурно дали тогава няма да реши да остане извън ЕС, подобно на Норвегия. Новото самочувствие на страната благодарение на икономическия просперитет и нарасналото й външнополитическо влияние, амбициите й да стане регионален лидер в Близкия Изток и да служи като пример за мюсюлманска демокрация, все повече отклоняват погледа й от Европа. Наскоро турският външен министър Ахмет Давутоглу представи визията си за стратегически съюз между Турция и Египет, който да бъде „ос на демокрацията на двете най-големи нации в нашия регион, от севера до юга, от Черно море до долината на Нил в Судан”.

Подписването на договора за присъединяване на Хърватия на 9 декември вероятно ще остане последното подобно събитие за доста години напред. За да приключи преговорите за членство, Загреб трябваше да се справи с големи предизвикателства, включително разочарованието от последното разширяване, когато бяха приети България и Румъния. Разширяването на ЕС е било от несъмнена икономическа полза за всички, но общественото мнение на старите страни-членки не е било подготвено да го приеме, написа бившият еврокомисар Марио Монти миналата година в доклада си за възраждането на единния пазар в ЕС. Икономическите ползи продължават да са силен аргумент в полза на разширяването. Но общественото мнение продължава да е скептично. Това е голямото предизвикателство, с което трябва да се справят и страните-кандидати за членство, и самият ЕС. А то е неразделна част от намирането на дългосрочни решения на сегашната европейска криза.