Общинските съветници в Созопол искат държавата безвъзмездно да им предостави управлението на остров Свети Иван, стана ясно наскоро от съобщения в медиите. Целта е островът - на който от трийсетина години се правят археологически разкопки и където миналото лято бяха намерени свети мощи, провъзгласени за тези на св. Йоан Кръстител - да бъде превърнат в масова атракция и център на поклоннически и културен туризъм. В благовидното на пръв поглед намерение на общината не би имало нищо тревожно, ако практиката от последните години не беше доказала, че зад подобни намерения обикновено се крият по-различни интереси.
КАКВО МОЖЕ ДА СЕ ОЧАКВА, ако държавата наистина отстъпи острова на созополската община? Най-вероятно общинският съвет от своя страна ще отстъпи права на частни инвеститори, които покрай умерена ангажираност към археологическите паметници ще настанят там своите интереси. В перспектива това означава плавно застрояване на острова – първо с някакви по-леки постройки, но постепенно и с по-масивни сгради. Примерно капанчета и ресторанти, където поклонниците да ядат кебапчета с бира и чалга, после хотели, в които да отсядат, магазинчета за неизбежния сувенирен кич, а някой ден може би и казино, в което поклонниците да изпитват силата на своите молитви в игри на щастието. Фактът, че на острова няма вода и ток, не е сериозен проблем. Разстоянието до брега е по-малко от километър и не трудно да се прекарат тръба и кабел. Инвеститорите, естествено, ще се стремят всички пътища през острова да свършват в техните кесии. Което означава, че достъпът ще бъде ограничен, тоест платен по един или друг начин.
КОЙТО ПОМНИ СОЗОПОЛ от романтичните му времена преди двайсетина и повече години, няма как да не очаква с острова да се случи нещо подобно на онова, което стана с Харманите, Райския залив, Колокита, Каваците, Дюни. Тези някога прекрасни и достъпни места бяха безобразно застроени без общ градоустройствен план, а с частични изменения (за да могат общинарите да се договарят директно с инвеститори с произтичащи от това добре известни, макар и нерегламентирани практики) и станаха почти недостъпни. Красивият бряг беше грозно и необратимо урбанизиран. В същото време общината не направи нищо, за да реши един от основните проблеми на града – пречиствателната станция. Такава няма и всички отходни води се изливат зад пристанището, откъдето през лятото следобедният вятър ги откарва в залива на къмпинг „Градина” - и резултатите от това се виждат с просто око.
ИЗГРАЖДАНЕТО НА ПРЕЧИСТВАТЕЛНА станция не е непосилна инвестиция за богата община, каквито са повечето общини край морето. Те обаче предпочитат някой друг да инвестира (тоест държавата), а за тях да остават само печалбите. В този контекст апетитите за управление на остров Свети Иван изглеждат, меко казано, нахални. Нека вметнем, че идеята да се развива религиозен туризъм в град, където на практика няма духовен живот, е чиста бутафория, зад която се таят съвсем други интереси. А в Созопол истински духовен живот няма - независимо от отчетените наскоро приходи от посещения в църквата „Св. Кирил и Методий”, където срещу такса от 1 лев може се видят предполагаемите мощи на свети Йоан Кръстител. Духовен живот има на Света гора, в Йерусалим, в Рилския и Бачковския манастир и на много други места, сред които Созопол не е.
БРЕГЪТ Е НАЦИОНАЛНО БОГАТСТВО и след огромните поражения, които местните общини му нанесоха през последните десет години, може би е време да се помисли дали не би било по-разумно местното самоуправление там да се ограничи. Това означава да се наложи нещо като естетически борд - кметовете и общинските съветници да не могат да вземат самостоятелни решения, свързани с архитектура и градоустройство. Мотивите: доказана във времето и по отблъскващо категоричен начин морална и естетическа непригодност, изразена в много лош вкус, корупционни практики и пълно нехайство към обществения интерес.
Тъй като това едва ли някога ще стане, всички, които помнят и обичат остров Свети Иван заради неговата очарователна необживяност, изглежда просто ще трябва да се сбогуват с това прелестно място.