Речта на президента

„Обичам да слушам политически речи”, ми каза Йохен и аз, какво да направя, повярвах му.

Йохен беше учил философия и социология; сега учеше журналистика. Беше типичен немски студент, който с удоволствие разтягаше студентския живот до след тридесетте. Искаше да чуе Йошка Фишер: през 1997 „зеленият” активист беше любимец на 20-30 годишните. Те не знаеха, че на Фишер му предстои да влезе във властта, да стане външен министър, да започне война, да го залеят с боя и после да стане шеф на „Набуко”. Ако Йохен имаше ясновидски дар, нямаше да бърза в онзи септемврийски ден и щеше да намери по-интересно занимание в Хамбург, града на интересните занимания.

НО ТОЙ СЪДЕШЕ ПОЛИТИЦИТЕ ПО РЕЧИТЕ. Харесваше Фишер и Грегор Гизи (“Take it easy. Gregor Gysi.”), лидера на бившите комунисти в ГДР. Обожаваше да вземе бира, да се присъедини към подхилкващата се младеж и да се забавлява от волните импровизации на „новите леви”. От естетическа гледна точка беше прав: тези хора поне си пишеха речите сами.

В древността още Демостен бил „логограф” – т.е. писач на речи, speechwriter. Писал речи за другите главно по повод търговски спорове и, ако се съди по популярността, бил доста успешен. Но когато почнал да пише за себе си, късметът му изневерил. Клетият велик оратор не успял да спре нито Филип Македонски, нито сприхавия му син Александър. Казват, че Демостен заеквал и се упражнявал като произнасял речите си пред бушуващите вълни: ако надвика вълните, надвиква и тълпите. Тълпите обаче явно не поддали – не пожелали да умрат геройски в бой с македоняните. Случаят с „филипиките” обаче показал нещо, което важи и днес: не е важно как се говори, но и кой говори.

Фидел Кастро от Куба и неговият венецуелски последовател Уго Чавес пък показаха, че е важно и колко се говори. Техните многочасови речи реформираха жанра. Тъкмо на обратното залагаха западните лидери от 90-те. Сред тях блестеше ораторският гений на Тони Блеър. Неговият спин – доктор Алистър Кембъл му пишеше речите така, че всички телевизии да цитират един и същ пасаж, без да са се наговорили. Как се постига това ли? Много просто – събираш посланието и метафората в едно изречение. Така журналистите нямат избор. Краткостта поваля, а крилатата фраза прострелва.

ЗОРАН ДЖИНДЖИЧ БЕШЕ ЦАР на крилатата фраза, на това, което можем да наречем „политическа метафора.” „Не може да сме Куба на Балканите”, казваше той за Сърбия от 1996, без да се притеснява от политическата коректност и отношенията с Кастро. На втория ден от войната през 1999 година бях при него и когато завършихме интервюто, му се оплаках, че пропагандата на Милошевич лъже – бомбардиращите Сърбия самолети на НАТО не идваха от България. „Тази пропаганда е тъпа”, каза Зоран, без да се замисли, „тебе те бие Майк Тайсън, а ти се сърдиш на оня от първия ред, че вика за него”.

Тогава боксьорът Майк Тайсън беше в силата си. Същото важеше за Джинджич, „мениджъра”. Съперничеше му само писателят Вук Драшкович, още един сръбски опозиционер със сложна биография през 90-те. Когато през 1993 го попитах дали ще се съюзи с радикалите, той отговори: „Не можеш да присадиш череша на глог”. През 1996 обобщи: „Ние правим сръбската джогинг революция” (белградчани бяха царете на дългите шествия). През 1999 допълни: „У нас няма еднопартийна, а еднокреватна диктатура” – и наистина, Слободан Милошевич и жена му Мира Маркович управляваха заедно, макар и като представители на различни партии.

По-късно Драшкович стана външен министър, а Джинджич премиер. Вторият загина от изстрел на убиец, а първият потъна в забвение. Големите оратори сякаш изчезнаха от Сърбия, Хърватия, Босна – и целите Балкани. Повехна добре структурираната реч, в която философът с немско образование Зоран и авторът на романи Вук импровизираха, заливайки екзалтираното множество с асоциативен порой. Днес царува саундбайтът, „езиковата хапка”, или „синхронът” (както го наричат българските телевизионери) – изречението-образ, в което задълбочеността не е задължителна, а изненадата – все по-рядка. Технологиите също са на власт.

РЕЧИТЕ НА БАРАК ОБАМА ги пише роденият през 1981 Джон Фавро. Още 24 годишен, младежът се присъединява към тогавашния сенатор (преди това е работил за друг сенатор и президентски кандидат - Джон Кери) и кариерата му тръгва по филмите. По време на кампанията Фавро спи по два часа в денонощието; през останалото време пише прочутите речи, една след друга. „Да, ние можем”.

Неговият пример за подражание е Робърт Кенеди. Но хладната прецизност и елегантната симетрия в произведенията на Фавро не са от бостънския клан. Те превръщат публичните появи на Обама не в политика, а направо в наука. Президентът на Фейсбук поколението ловко се поклаща наляво (поглежда едното ауто-кю), след това се обръща надясно (поглежда другото ауто-кю). Фразите се редуват в ритмична последователност – подлог, сказуемо, допълнение – дотук, не повече. Къси изречения, прозрачни метафори, елегантен слог. Няма страст; импровизацията е нула; изненадата е забранена. Всичко трябва да бъде подготвено до последния детайл: апетитно, леко и синтетично като пуканки.  

Йохен щеше да хареса стила на Обама – той беше левичар. Макар че знае ли човек? Ораторското изкуство не е това, което беше. И, всъщност, кой каза изкуство? Речта на президента вече е в ръцете на днешните 20-30 годишни, а те знаят как да превърнат технологията в бизнес.