Днес, когато суровият петрол гони 100 долара за барел и производителите печелят милиарди, малцина си спомнят как започна големият обрат в този бизнес: в една забравена от Бога страна, с един апатичен крал и един млад, наперен офицер на име Муамар Кадафи
Днешната картина на унищожени бойни машини удивително напомня за същите тези места преди повече от 60 години, когато хиляди танкове кръстосват засипаните с пясък скали на Либия, а в пустинята се води титанична битка между британци и германци. Именно там най-накрая е разбита войската на Ромел, постоянно изпитваща недостиг на гориво. Когато стрелките на индикаторите им започват фатално да клонят към нула, германците и не подозират, че на броени километри от мястото на битките се намират едни от най-големите световни находища на нефт.
И в годините след Втората световна война на Либия продължава да се гледа като на място с нищожно значение за световната икономика. За създаването на таи рядко населена държава съвсем произволно са обединени три провинции, а ръководството се поверява на стария крал Идрис І почти против волята му (монархът веднъж дори опитва да абдикира, но племенните вождове го възстановяват на трона). По това време Либия е бедна пустинна страна, а експортът й се свежда до една тревна култура, използвана при производството на банкноти, и до ръждясващия метал от танковете, камионите и всевъзможното въоръжение, изоставени от германци и англичани в пустинята.
В средата на петдесетте години обаче у някои геолози се появяват подозрения, че страната може да разполага с нефтени запаси. За да се стимулира търсенето и разработването на находища, през 1955 година е приет либийски закон за нефта, който предоставя множество малки концесии и изисква по-ниски от общоприетото отчисления за държавата. Либийският министър на нефта смята, че страната му "не трябва, по примера на Ирак, Саудитска Арабия или Кувейт, да се окаже в ръцете на една нефтена компания". Идеята на либийците е да привлекат множество малки компании без голям бизнес другаде.
Стратегията сработва. Още при първия "рунд" от преговори през 1957 година седемнайсет компании покриват изискванията за 84 концесии. Условията за работа са трудни. Страната все още няма телефонни връзки с останалия свят и ако някой иска да позвъни в САЩ, трябва първо да лети до Рим. Геолозите се сблъскват с проблеми, каквито не са срещали никога – например трите милиона пехотни мини, останали от войната. Немалко специалисти загубват жиота си, компаниите са принудени да наемат германски сапьори за обезвреждането на мините.
Първите резултати разочароват. BP се отказва от търсенето и други са на път да я последват, когато най-после Standard Oil of New Jersey (днешната Exxon) открива нефт. В последвалия ентусиазъм набързо са открити 10 големи находища и през 1961 Либия вече се превръща в значим износител на нефт. Страната притежава значителни предимства пред конкурентите от Близкия изток, тъй като не се налага нефтът да се пренася през Суецкия канал или покрай нос Добра Надежда. През 1965 Либия е шестият в света производител на нефт, а през 1969 добивът й дори надминава този на Саудитска Арабия. Либия излиза на световната сцена.
В края на 60-те скромната северноафриканска държава задоволява една трета от потреблението на Стария континент. Либийската суровина съдържа малко сяра и значително количество бензинови фракции, което прави преработката й по-евтина. Либия става още по-привлекателна като източник на нефт след затварянето на Суецкия канал и петролопровода Таплайн през 1970, а минималните разходи за транспортирането на либийския петрол до Европа (по краткия средиземноморски път до Италия) са изгода, която дразни неимоверно апетитите на нефтените компании.
Както споменахме, либийците отдават проучванията на находищата си основно на независими компании, повечето от които нямат други кладенци. От този тип предприемачи е и първият западен бизнесмен, добрал се до либийските находища - небезизвестният Армънд Хамър с неговата Occidental. С течение на времето тази компания се превръща в най-големия играч в либийския нефтодобив.
Самият Хамър е странна птица - брутален и безскрупулен бизнесмен, натрупал капиталите си от добив и търговия на суровини от Съветския съюз още в първите години след революцията. Хвали се, че е единственият човек в историята, бил приятел едновременно на Ленин и на Роналд Рейгън.
Хамър не познава морални задръжки и не признава делови правила - продава руски нефт на Германия още през 20-те, когато всички бойкотират Русия, и се настанява трайно в Либия през 60-те години, изстисквайки 100% от приходите си от безогледната експлоатация на находищата в либийската пустиня.
За да си осигури благосклонното отношение на крал Идрис, Хамър участва в изграждане на инфраструктурни проекти, дава най-добри оферти по търговете, строи евтино селскостопански и промишлени обекти. В резултат американският магнат може да точи колкото пожелае и се превръща в основен фактор за пренасищането на пазара с нефт по това време. Но и неговото спокойствие си отива на 1 септември 1969...
На този ден група от млади офицери, начело с Муамар Кадафи, извършва преврат и сваля крал Идрис. Харизматичният нов лидер отдавна е настроен “антиимпериалистически” и планира да използва огромното нефтено богатство за налагане на нов ред в страната.
Кумир на младия офицер е египетският президент Гамал Абдел Насър. Подобно на Насър, и Кадафи е природно надарен конспиратор, ексцентричен и непостоянен в своите мнения и настроения, люшкащ се между внезапната еуфория и дълбоката депресия. Не му липсват и амбиции на вожд – обявява Израел за "враг номер 1" и си поставя не съвсем скромната цел да се превърне в обединител на арабите.
Още с идването си на власт Кадафи ликвидира американските и английските бази в страната, изгонва множеството живеещи в Либия италианци и закрива католическите църкви. Оказва се забележително ловък и в пазарлъците с петролните компании, успявайки за съвсем кратък срок да промени коренно статуквото в нефтената промишленост. Важна роля в тази нова политика изиграва назначеният от Кадафи за министър-председател Сюлейман Маграби - ерудиран и добре образован човек с докторат от Вашингтонския университет, но едновременно с това агресивен, необуздан и сприхав. Навикът му да идва на преговори с автомат под мишница несъмнено е впечатлявал представителите на петролните компании...
Арогантното поведение на новодошлите революционери стряска всички в този бизнес. Петролните компании се плашат от хората на Кадафи, а страните-производителки на петрол треперят пред мисълта за евентуалните последствия от действията на либийските "хулигани".
Кадафи бързо поставя на петролните компании едностранен ултиматум да повишат изкупните цени за нефта, заплашвайки ги в противен случай да започне преговори със СССР. Когато филиалът на Еsso в Либия не се огъва и отказва да изпълни желанията му, той решава да действа по друг начин. Кадафи добре съзнава уязвимостта на Хамър (за когото един либийски политик казва, че е "сложил всичките си яйца в една кошница") и решава да атакува Оccidental. Полковникът добре знае, че "Окси" се намира в положение на жизнена зависимост от либийския нефт, а рафинериите на Хамър в Европа жадно го очакват. Американският магнат е притиснат до стената. Той безуспешно търси помощ от конкурента Еxxon, а после – и от самия Насър. Но египетският президент предпочита да не влиза в конфронтация с либийците, които пряко субсидират армията му. Пропада и отчаяният план на Хамър да уреди американски изстребители срещу ирански нефт. Магнатът пътува всеки ден от Париж до Триполи с частния си самолет, в който оборудва спално помещение. Накрая, примирен, той се принуждава да приеме условията на Кадафи и да повиши изкупната цена (с цели 30 цента), както и да даде на либийците 58-процентов дял от печалбата.
Кадафи триумфира и след като поставя на колене Occidental, бързо принуждава към същото и другите малки играчи - Kontinental, Маrathon и Амеrada.
Стреснати от това развитие, големите – Shell, BP и Еxxon – започват кампания за американска и британска правителствена намеса срещу либийските революционери. В продължение на месеци влиятелните им шефове сноват между Лондон и Вашингтон. По-голямата част от тях са войнствено настроени и готови дори да прекъснат добива в Либия с увереността, че могат да компенсират от други места. Но за да успеят, им трябва единство, а Socal (Chevron) и Теxaco не са склонни към рисковани действия. Те скоро приемат условията, поставени от джамахирията. Накрая дори упоритата Shell се предава...
Най-кошмарните сънища на петролните акули се сбъдват малко по-късно, когато либийските революционери са последвани от правителствата на Иран, Ирак, Алжир и Кувейт. През декември 1970 в Каракас ОПЕК фиксира минималната печалба на страните-производителки на нечуваните 55% от общата. Агресивната тактика на либийските революционери в крайна сметка се оказва много по-успешен метод за преговори с петролните фирми от дългогодишните "мирни" усилия на производителите.
Оказва се обаче, че дори и този пробив не е достатъчен за либийците. Окрилени, те скоро искат ново повишение на цените с 50 цента за барел. При това със задна дата! ОПЕК ги подкрепя, отново започват политически и дипломатически совалки, срещи между нефтените компании, разговори с политици от ранга на иранския шах, президента на САЩ Ричард Никсън, саудитския крал... Някои от страните-производителки са по-сдържано настроени и не подкрепят “щурите искания ” (по думите на Амузегар, финансов министър на Иран по това време), но и те се боят да не останат зад борда, ако либийците все пак успеят.
Волята на Кадафи се изпълнява от дясната му ръка майор Джелуд, който използва изпитаната стара тактика - шантаж и заплашване с национализация. Либийците преследват целите си с удивителна упоритост. Както казва един от ръководителите им по това време, “Либия е живяла без нефт 5000 години, ще се оправи без него и още няколко”. Тази позиция поставя Кадафи в уникалната позиция на недосегаем изнудвач. Не е изненада, че той постига своето - на 2 април 1971 изкупната цена скача от 2.55 на 3.45 долара. Това е началото на глобалното влияние на полковника, първата стъпка към същинските петролни богатства, които преобразиха Близкия изток. А също и, уви, краят на евтиния бензин.
* Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE BUSINESS MAGAZINE, брой 6 / 2011