Петдесет милиарда долара е внушителна сума, особено за индустрия, стартирала с шепа стари компютри в няколко лондонски мазета преди петнайсет години. Но за електронния хазарт сегашните 50 млрд. годишен оборот са само началото - според прогнозите на Merill Lynch до 2018 обемът ще надхвърли 180 милиарда долара, седем пъти над Брутния вътрешен продукт на България. Секторът дава работа на няколкостотин хиляди души, включително и немалко българи, а хората, които първи се захванаха с него в споменатите мазета, отдавна са милиардери. Изобщо значимостта и добрите перспективи пред залагането в интернет вече са очевидни за всички. С едно-единствено изключение. Според българското законодателство
то просто не съществува.
Навсякъде по света стремителното развитие на електронните технологии остави законите далеч назад. Но никъде това изоставане не е толкова сериозно, колкото в българския Закон за хазарта. Макар да датира от 1999 година, доста след началото на интернет-ерата, и да е преправян дузина пъти оттогава, нормативът никъде не отчита, че съществува такова явление като електронен хазарт. Стотиците чуждестранни оператори, които открито рекламират услугите си в България (и според шефа на конкурента «Еврофутбол» Александър Тумпаров ежегодно изсмукват над 1.5 милиарда лева от българската икономика), на практика са извън обхвата му.
Основният принцип в регулирането на хазарта у нас е залегнал в член 4 на действащия закон: "Хазартните игри на територията на Република България се организират и провеждат само с разрешение на Държавната комисия по хазарта". Нито едно от безбройните електронни казина, букмейкъри или стаи за онлайн-покер, които приемат пари от български клиенти, не са получили такова разрешение. Само че е твърде трудно да се докаже, че една компания
с регистрация в Гибралтар и сървъри в Лондон
организира игрите си «на територията на България». Законът за електронната търговия, приет преди няколко години, урежда тези спорни въпроси, но за съжаление изрично уточнява, че не се отнася до хазартните игри.
Проблемът съществува от почти десетилетие, но едва сега се очертават някакви опити за решаването му. В парламента от доста време се обсъжда проект за изменение на закона, внесен от ЯнеЯнев; в Министерството на финансите експерти работят върху алтернативен вариант, който още не е публикуван в окончателен вид. И двата текста са насочени основно към уреждането на деликатните въпроси около залозите в интернет. И двата текста съдържат идеи, които са не само спорни, но и заплашват да навлекат на България дела в Европейския съд.
В интерес на истината законодателният хаос около хазарта у нас е само отражение на пълната неразбория, която обгръща този сектор в Европа. Според основополагащия Договор от Маастрихт
свободата за предоставяне на услуги
в ЕС не бива да се подлага на каквито и да било рестрикции (чл. 49). В други области, например в строителството, това не е проблем, защото отделните държави пак могат да контролират сектора чрез обикновен лицензионен режим. Услугите в интернет обаче трудно се поддават на контрол – поне без налагане на цензура и ограничаване свободата на словото в китайски стил.
Най-разумното решение би било просто да се въведе единен европейски лицензионен режим, така че разрешителното, издадено от шведското правителство, да се признава и от българското (и обратно). За беда обаче между отделните членки има неразрешими разногласия по този въпрос. Някои, начело с Великобритания, Швеция и Австрия, са за пълно либерализиране на пазара в духа на Маастрихтския договор. Другият лагер, предвождан от Франция, Италия и (в по-малка степен) Германия, се бори със зъби и нокти за строги рестриктивни режими, налагани от националните правителства. Ако се съди по подготвяните законови промени, България е във втората група.
Още през 90-те французите се опитаха да прокарат схващането, че хазартът не може да се разглежда като нормална икономическа дейност и съответно не попада под обхвата на принципите от Маастрихт. След поредица гръмки съдебни процеси обаче Европейският съд отхвърли това схващане. Най-много
нашумя "Случаят Гамбели"
- делото срещу Пиерджорджо Гамбели, предприемач, който предлагал в Италия връзки към сайта на английския букмейкър Eurobet. На първа инстанция италианският съд прецени, че няма нарушение на закона, понеже предлаганата от Eurobet услуга е под юрисдикцията на британското законодателство. При обжалването обаче апелативният съд в Асколи постанови точно обратното. Накрая делото се озова в Европейския съд, който окончателно призна хазарта за икономическа дейност, за която принципът за свободно предлагане на услуги е напълно валиден. Националните законодателства все пак могат да налагат рестрикции, но те трябва да не са дискриминационни (тоест основани на националност и местоположение) и да са оправдани. Според магистратите ограниченията ще са оправдани само в три случая:
- първо, ако са направени в името на "отговорна политика към хазарта" - тоест опит да се ограничи човешката страст към игрите на щастието, която често има негативен социален ефект. Това обаче означава рестрикциите да са еднакви за всички – и чужди, и местни оператори, а в България случаят не е такъв.
- второ, ако има подозрения за връзки с криминални структури и пране на пари;
- и трето, ограничения в името на общественото благо. Ако в определена държава е прието приходите от хазарт да се разпределят за благотворителност или за финансирането на дейности от обществен интерес, е ясно, че навлизането на чужди оператори ще намали тези приходи. Този аргумент е напълно валиден за тото-игрите у нас (с чиито постъпления се издържа спортът), но е неприложим за сектора на спортните залози,
където монополът е в частни ръце
– на компанията «Еврофутбол», собственост на контролирани от Васил Божков фирми (51%) и на «Интралот» на гръцкия милиардер Сократис Кокалис (49%).
След дългогодишни разправии Еврокомисията все пак призна на отделните държави правото на известна автономия при определянето на лицензионните режими (стига, както споменахме, да не са рестриктивни). Франция и Италия вече се възползваха от тази относителна свобода и въведоха нови разрешителни режими. В италианския случай онези букмейкъри, които не искат да се регистрират (и да плащат на хазната в Рим 20% от печалбата си), са заплашени с блокиране на достъпа до сайтовете им. А това е сериозна заплаха, защото Италия е най-големият – и то със сериозна преднина – пазар на интернет пазарта в Европа.
Новият френски лицензионен режим също е доста строг, а изискванията към новите кандидати – толкова високи, че за големите международни играчи ще е по-изгодно да откупят френските си конкуренти. Никак не е изключено и в България подготвяните промени да имат подобен ефект, поне що се отнася до интереса на чужди инвеститори към «Еврофутбол».
Най-важният момент в законопроекта на Яне Янев е една нова алинея 2 към член 36, която гласи: «Всички хазартни игри... могат да се организират и чрез интернет или друга телекомуникационна връзка, като за това се издава ново разрешение”. В допълнение към нея е алинея 5 – «Забранява се провеждането и участието в хазартни игри, организирани чрез интернет или друга телекомуникационна връзка, за които не е издадено разрешение от Държавната комисия по хазарта.” Източник на Bulgaria On Air от финансово министерство потвърди, че и в тамошния проект формулировката ще е сходна.
Впрочем дотук няма нищо лошо – опитите на законодателите и правителството да поставят под контрол и да облагат с данък
един напълно безотчетен бизнес
са направо похвални. Проблемите идват след това и са в две насоки.
Първо, как конкретно ще се осъществява тази забрана, защото тук засега не е ставало дума за блокиране на достъпа до сайтове, както е в Италия. Проектът на Янев предвижда само да се глобяват гражданите, участвали в нелицензирани игри (тоест всички настоящи клиенти на електронните букмейкъри) с глоба от 1000 до 5000 лева, и лицата, които публикуват или излъчват реклама на подобни игри, с глоба от 5000 до 20 000 лева. Впрочем това е другият голям пробив на проектозакона – той легализира директната реклама на хазартни игри, която досега бе забранена (и частните оператори, и държавният тотализатор охотно нарушаваха тази забрана).
Вторият проблем засяга някои изисквания за издаването на лицензи, които могат да се разглеждат като рестриктивни и съответно – да се атакуват в европейски съдилища. Условието кандидатите за букмейкърско разрешително да имат доказани инвестиции в България за
минимум 2 млн. евро
е разбираемо, макар и донякъде дискусионно. Но едно допълнение към член 5 предвижда да се отказва лиценз, когато “ собственик или съдружник е неперсонифицирано дружество или дружество, регистрирано в офшорна зона, включително в случаите на свързани лица...”. Това фактически изважда от играта над половината от големите електронни хазартни оператори в Европа. Освен това кандидатите трябва да представят сключени договори с “поне пет физически лица, притежаващи доказан професионален опит... от поне 5 години в дружества, организиращи и провеждащи хазартни игри в страните – членки на Европейския съюз...”.
А член 67б постановява, че разрешителни ще се издават само на компании, чиито сървъри са на територията на страната; които имат система за подаване на информация до Националната агенция по приходите; и, най-спорното, които имат изграден централен пункт в България и поне по един пункт за приемане на залози във всяка административна област на страната, както и поне един сайт с домейн .bg.
Излиза, че за да получи български лиценз (и съответно да плаща данъци в България), един международен оператор трябва да инвестира поне 2 млн. евро, да премести сървърите си тук и да изгради пунктове за приемане на залози, от които не се нуждае, защото функционира в интернет. Дали българският пазар е чак толкова голям, че да оправдае подобни усилия? Или пък ще се окаже по-изгодно просто да се заведе съдебен иск срещу страната, на базата на Маастрихтския договор, и да се продължи постарому? Сами си отговорете на този въпрос.
* Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE INFLIGHT MAGAZINE, брой 2/2010