Шестица от тотото

Някой наскоро бе казал, че “еврофондове” се превръща в новата мръсна дума на българския обществен живот - изместваща вече позабравените “поземлени комисии” и “апортни вноски”. И трите са понятия, които при нормални обстоятелства бележат нормални и дори полезни практики. Но у нас корупцията и масовите злоупотреби (обикновено с активното участие на бюрокрацията) действително превърнаха последните две в неудобни за изричане. И успяха, в ранните години на европейското членство на България, да хвърлят известна сянка и върху първото.

ЗА ПОВЕЧЕТО БЪЛГАРИ В МОМЕНТА “еврофондове” е ако не мръсна дума, то поне нещо, което не предизвиква интерес. Нещо, което не ги касае пряко; нещо, което се случва на другите. Мнозинството смята - и не без известни основания - че достъпът до европейското финансиране е отворен само за избрано малцинство от “свои хора”. Заглавията, засягащи европейските пари, не привличат погледите; вестниците напоследък все по-малко им обръщат внимание. Немалко българи дори вярват - вече без всякакви основания - че еврофондовете са някаква грандиозна измама, чрез която България е подлъгана да внася в европейския бюджет повече, отколкото получава от него.

Това изкривяване на понятията е подчертано вредно. Навремето поземлените комисии може и да не съсипаха земеделието - напоследък то видимо се възражда - но те съсипаха селото, окончателно прогониха хората към градовете и към емиграция. Апортните вноски и останалите схеми за източване осакатиха общинските бюджети, особено в София, за десетилетия напред. А при еврофондовете опасността е несравнимо по-голяма. Ако позволим и те да бъдат погълнати от негативизма и апатията, рискуваме единствения шанс на България за ускорено икономическо развитие.

Това не са празни приказки. Досегашният опит го доказва. Европейските фондове съживиха Португалия, преобразиха Гърция и превърнаха Испания от бедняка на Европа в богата страна. Полша - единствената голяма европейска икономика, която не се сви по време на кризата - вече бере плодовете им. Тоест ефектът на разпределяните от Брюксел фондове е безусловно положителен. Единствената разлика, произтичаща от опита на отделните държави, е колко дългосрочен ще е той.

ИСПАНИЯ И ПОРТУГАЛИЯ са много подходящ пример, от който бихме могли да извлечем уроците си. Двете страни бяха приети по едно и също време - хрез 1986; и двете бяха нови демокрации, възстановяващи се след десетилетни диктатури (на Франко и Саласар); и двете бяха бедни, слабо развити и разчитащи основно на земеделието. Но начинът, по който те подходиха към парите от ЕС, ги раздели трайно.

Португалия избра да насочи лъвския пай от средствата - над 90 процента - към инфраструктура, тоест към ремонт и строителство на пътища, железници, пристанища. Но това строителство бе подчинено на съмнителни приоритети. Ако бе наблегнала на магистралните връзки с останалата част на Европа, които да сложат край на вековете географска изолация, Португалия вероятно щеше да даде тласък на експортноориентираната икономика и днес на се наслаждава на плодовете от това.

Вместо това, най-вече по политически съображения, парите бяха инвестирани в регионите, преминавайки през местните власти. В резултат днес почти всяко португалско селце разполага с добре асфалтирани улици - но икономическият ефект от това трудно може да се нарече значим. Впрочем някои аналогии с този подход лесно могат да се открият и у нас - спомнете си милионите от бюджетния излишък, който правителството на Симеон Сакскобургготски инвестира в селски чешмички, или пък пътностроителните приоритети на последните три правителства, които обръщат най-много внимание на вътрешните връзки като магистрала “Тракия”, и най-малко - на тези с Европа (пътищата за Калотина и Видин/Кулата).

Освен това Португалия посегна на европейските пари, без преди това да реши наболелите проблеми в публичния си сектор: непрекъснати бюджетни дефицити, драстични нива на данъчно укриване и сива икономика, неадекватно образование. Корупцията и липсата на прозрачност създадоха у хората впечатление, че европейските пари са за избрано малцинство. Вместо средният и малък бизнес да се активизира и да създава проекти, парите бяха оставени предимно в ръцете на няколко големи и свързани с властта корпорации. Бюрокрацията се разду още повече - днес един от седем работещи в Португалия е държавен служител. Дори и така благосъстоянието се подобри - доходите нараснаха от 55% от средното за тогавашния ЕС до 75%. Но европарите не поставиха основата за траен растеж. “Всеки португалски икономист ще се съгласи, че страната използва ресурсите от общия бюджет, просто за да отложи проблемите си във времето”, коментира преди време Себастиан Ройо, професор по държавно управление в Бостън, пред The International Herald Tribune.

ИСПАНИЯ СЪЩО ЗАЛОЖИ на инфраструктурата, но в доста по-умерена степен - под 70% от средствата. Освен това испанците акцентираха върху главните пътни артерии, и най-вече върху онези, водещи на север, към останалата част на Европа.

Това улесни износа и снижи цената му, стимулирайки осезаемо земеделието и малкия и среден бизнес. Построените нови артерии насочиха бизнеса към някои изоставащи, по-слабо развити региони като Андалусия например.

В същото време обаче няколко последователни правителства в Мадрид наблегнаха и на образованието, на увеличаване на производителността, дори на директно увеличаване на личните доходи - което на свой ред завъртя по-бързо колелото на икономиката. С европейските пари Испания смекчи ефекта от необходимите  реформи (пред които сега минава и Източна Европа) - либерализация на трудовия пазар и приватизация на държавните монополи. За разлика от пътищата, тук ефектът от еврофондовете няма как да се измери в точни числа - толкова и толкова построени километри, толкова и толкова превозени товари - но е сигурно, че ефект има. Доходите в страната за по-малко от 15 години достигнаха средните нива за стария Европейски съюз; Брутният вътрешен продукт достигна 103% от средния за съюза - малко под този на Франция, но чувствително над италианския. В Мадрид започнаха да цитират като пророчески думите на покойния философ Хосе Ортега-и-Гасет: “Испания е проблемът, Европа - решението”. Всъщност нещата за испанците потръгнаха толкова добре, че от следващия бюджетен период те ще трябва да се превърнат от нетни бенефициенти в донори, тоест да внасят повече, отколкото ще получават. В момента, разбира се, тази перспектива никак не радва изправения пред тежка стагнация кабинет на Хосе Сапатеро.

СПОРЕД НЯКОИ НАБЛЮДАТЕЛИ сегашната тежка криза в Испания, Португалия и Гърция поставя под въпрос дългосрочния положителен ефект на европейските фондове. Тя обаче в никакъв случай не е резултат от тях - освен може би косвено, защото европарите разглезиха доскорошните бедняци и ги подтикнаха да живеят не според чергата си, затъвайки в дългове. Но както и да се развият събитията, каквито и спадове да преживеят тези страни, жителите им пак ще живеят по-добре, отколкото преди европейските фондове. В Гърция в момента с тежко самосъжаление говорят за “поколението 592 евро” - тоест за поколението, принудено да живее с минималната работна заплата. Дори и днес, в раздираната от кризата страна, минималният доход е доста над средния в България. Какво по-ясно би могло да ни убеди в ползата - и нуждата - от европейските фондове? Ако и това не стига, може би тогава те наистина ще се окажат едно от онези хубави неща, които се случват само на другите.

*Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE BUSINESS MAGAZINE, брой 7/2011