Наричат ги „харизматици” – определение, което повече скрива, отколкото казва. Иначе си имат имена - Силвио Берлускони, Никола Саркози, Сара Пейлин.
Анализаторите щедро ги ръсят с „харизма”, когато няма какво друго да кажат за тях. Защото харизмата е нещо необяснимо, сложно - и едновременно с това разбиращо се от само себе си. Дарена е свише: Господ я дава, Господ я взима. Природно явление. Самите харизматици не приемат харизмата. Не искат народната любов да бъде обяснявана ирационално: убедени са, че са я заслужили – и това дори често е вярно. Но мисля, че ще ни простят, ако поразсъждаваме малко върху тях.
КОИ СА ТЕ? Съществуват, откакто съществува политиката. Алкивиад е бил харизматик. Плутарх показва как този изменчив, суетен, но талантлив и уверен в щастливата си звезда човек винаги намира последователи. Подобно удивление намираме у Стефан Цаневия портрет на Борис Първи Покръстител: владетел, който губи битки, но пленява с чара си князе, вождове и императори – и в крайна сметка успява да поведе цял народ към нова вяра. Май затова навремето избраха за ролята му Стефан Данаилов.
Харизматици бяха и доста латиноамериканци – Перон, Менем, Фидел Кастро. И разбира се, доста французи – достатъчно е да споменем Саркози. На Юг харизмата работи повече, отколкото на Север.
Има харизматици, които стават некадърни лидери. Марк Антоний, казват, бил красавец. Спечелил любовта на легионите и прекрасната Клеопатра – за да ги доведе до поражение, робство и гибел. А канадският писател Малкълм Гладуел описва в "Blink” зашеметяващата и абсолютно случайна кариера на Уорън Хардинг, 29-ия президент на САЩ. Той се издигнал, защото бил „висок, мургав и красив” и имал дълбок глас. После се прочул като може би най-лошия американски президент.
Негов конкурент в тази класация е Джордж У. Буш. Противно на общоприетото схващане, няма да го хуля – това днес е прекалено лесно и евтино. Само ще кажа, че отблизо прилича на симпатяга. Подава ръката си с широк жест, старае се да ти запомни името, интересува се от теб. Мога да се обзаложа, че не е ял бой като дете. Ако това е харизма, то тя е съчетание от лек характер и тежко обучение по комуникационни умения.
ТУК НЯМА КАК ДА ПРОПУСНЕМ големия харизматик на новото време – Роналд Рейгън, когото наричаха „великия комуникатор”. Кисинджър се удивлява как един човек, който знае толкова малко за международните отношения, постига в тях толкова много. Но Рейгън, освен „харизмата” на актьор от Холивуд, калифорнийски губернатор и победител в Студената война, имаше и убеждения. Може би точно те бяха съдържанието на харизмата. Калифорния създава такива лидери – стиснати в икономиката и широко усмихнати в живота. После там губернатор стана Арнолд Шварценегер, още един „харизматик”.
Случаят „Берлускони” изисква специално внимание. „Ил Кавалиере” прави точно това, което пиарите карат политиците да не правят. Изневерява, поръчва проститутки, разказва мръсни или скандални вицове, говори за секс, пощипва чуждите лидерки, понякога им вика „ку-ку” от храстите. Италианците обаче гласуват за него. Днес той е типичният „харизматик” десничар, южняк, мъжкар. Неговият възход до голяма степен обяснява и възхода на останалите.
Там е работата, че новото време обезсмисли идеологическите барикади на старото. Левицата изгуби своя фетиш – комунизма. Но десницата също осиротя. Нейните традиционни опори – църквата и семейството – западнаха. Затова, срещу сплотеността на левите редици, тя извади чара на личността. Нейните сериозни, мрачни, семейни, сухи, скучни, религиозни председатели с дебели черни костюми започнаха да изчезват. На тяхно място дойдоха добре гримирани, богати и устати мъже, тук-таме с някой лифтинг, но винаги в чудесно настроение и готови за еротична авантюра.
ПРИМЕРЪТ Е ИТАЛИЯ. По време на Студената война християндемократите на Джулио Андреоти и социалистите на Бетино Кракси държаха встрани от властта силната комунистическа партия. Системата беше нестабилна и се клатеше, но западната ориентация на Италия издържа. Студената война обаче свърши и лъсна корупцията в партиите на Андреоти и Кракси. В началото на 90-те те рухнаха за един ден под напора на операция „Чисти ръце”. И когато бившите комунисти (под ново име и с нови лидери) вече потриваха ръце, се появи Берлускони - с легендата на „Милан”, с парите на Fininvest и с убедеността, че десницата също може да бъде модерна, дори да се усмихва.
Изобщо доброто настроение е запазена марка на харизматиците. Те чудесно се вписват в постомодерната политика: в телевизията и шоуто, във футбола и фитнеса, в песните и филмите, в усмивката и гримирания имидж. В Америка ги наричат „калифорнийски републиканци” – привърженици на икономическата и личната свобода: твърди за „малката държава” и за ограничаването на разходите, но меки за аборта, Бог и семейните ценности. Нещо повече, понякога дори се развеждат (Шварценегер). Те имат повече общо с Холивуд, отколкото с която и да е църква. Най-честото прилагателно, с което ги описват, е „слънчеви”. Шварценегер и Рейгън са техните герои. Тяхната платформа е капитализъм с човешко лице.
И ОЩЕ НЕЩО, СИГУРНОСТТА. Това е обща тема за всички харизматици – Шварценегер, Саркози, Бойко Борисов. Те или са били вътрешни министри, или полицаи, или са играли полицаи в киното. Хаотичната постмодерна политика тайно копнее за ред. Кой друг да го осигури, ако не Терминаторът?
Левицата не е мощен производител на харизматици. Те не й трябват много: левите обичат груповия, не личностния популизъм. Левите лидери са професори с очилца като Романо Проди или крехки консенсусни типажи като Хосе Луис Родригес Сапатеро. Но, все пак, и левицата може да има харизматици. Тони Блеър, Бил Клинтън и Герхард Шрьодер бяха левите чаровници, мъжаги и бонвивани; CNN-политиците на глобалната общност. Трябва ли обаче да ги наричаме леви? Те бяха такива само по дефиниция. Блеър продължи делото на Маргарет Тачър, Клинтън повтаряше „Икономиката, глупако!”, а Шрьодер дойде на власт през 1998 с лозунга за „Новия център”. Само да отбележим, че това си беше цяло събитие, защото в Германия „харизмата” не се цени много. Причината не е в протестантската етика, нито в северната скромност, а в историята. Германия винаги ще се страхува от чаровник на власт. Но днес това е по-скоро изключение.
Защото „харизматиците” са героите на времето, в което първият е прав и формата често побеждава съдържанието. В епохата на кратката фраза (т.н. sound bite) политиката се превръща в пъстър карнавал. И тук място за отвращение няма – времето е такова, каквото е.
В КРАЯ НА КРАИЩАТА, те са чаровници, съблазнители, симпатяги: вечните момчета. Печелят битките си – и ако им се сърдим, значи се сърдим на съдбата. Да, може би не е справедливо, че инфантилният Моцарт тържествува над трудолюбивия Салиери, но талантът е справедлив сам по себе си. Всъщност, урокът на харизматиците е, че лидерът трябва да бъде себе си. Професорът с очилцата не може да се държи като бонвивана с лифтинга – или по-точно може, но публиката ще умре от смях. В крайна сметка обаче и двамата ще получат своите шансове. Оттук нататък историята ще ги мери по реалните резултати от управлението им. Тя, историята даде път и на Проди, и на Берлускони. И още не е написала окончателните им оценки.
Дали разговорът за харизмата не е разговор за искреността? За волята да изразиш себе си? За смелостта да повярваш в звездата си? За куража да бъдеш адекватен на образа си? Понякога ми се струва, че е точно така. И в този разговор няма „добър” и „лош”, няма присъда и точка, няма предопределени победи. Те, харизматиците, са просто една възможност – нито последна, нито фатална, нито единствена. Животът е винаги готов да ни изненада с някоя нова.
-
Текстът е публикуван в брой 3 на Bulgaria On Air THE BUSINESS MAGAZINE