Децата, чийто бащи се надпреварваха да хвалят всичко американско, се надпреварват да отричат всичко американско. От кого се учат те на антиамериканизъм? Отговорът ще ви учуди - от самата Америка.
И НАИСТИНА: кой може да разкритикува по-добре Съединените щати от гражданина на САЩ? Режисьорът Майкъл Мур, автор на „Фаренхайт 9/11”, и „Боулинг за Колумбайн” е най-добрият инструктор по антиамериканизъм на целокупното човечество. Но далеч не е единственият.
Америка е критикувана охотно от американците Ноам Чомски, Сюзън Зонтаг, Норман Мейлър, Гор Видал. Тук не смятаме натурализираните емигранти като покойния египтянин Едуард Саид, който смяташе, че във възприемането на Близкия изток САЩ са заложник на неоколониалната инерция и израелското лоби. Не му стигнаха няколко години живот, за да види как същото това лоби е разобличено от Джон Миърсхаймър и Стивън Уолт, двама американци, при това евреи.
АМЕРИКАНСКИЯТ АНТИ-АМЕРИКАНИЗЪМ често е свързан с лявото крило на Демократическата партия, но не задължително. По повод 11 септември например Чомски не прости нито на десния Буш, нито на левия Клинтън. Според него нападението срещу Световния търговски център не можело да се мери с атаката на Клинтън срещу фармацевтична фабрика в Судан. „Какво са републиканците и демократите?”, се обърна към мен писателят Дейвид Рийф, син на Сюзън Зонтаг. И сам си отговори: „Една и съща партия, разделена по въпроса за аборта”.
Впрочем около 9/11 можем отново да споменем Мейлър. Когато кулите се срутиха, авторът на „Голите и мъртвите” заяви, че американците трябва да се замислят и да се опитат да разберат защо толкова хора по света мразят САЩ. Иначе Мейлър (който също ни напусна наскоро) нямаше проблеми с омразата, когато трябваше да я използва като лично оръжие. В едно от писмата си той пише, че предпочита да го наричат болшевик, анархист, комунист – всякакъв, само не либерал.
СЪЗНАНИЕТО, ЧЕ НЕЩО НЕ Е НАРЕД с Америка, е пропило американската поп-култура от 60-те години – и оттогава, та до наши дни. Позицията, че няма нищо героично в това да умреш за родината си, се ражда в САЩ по време на Виетнамската война. Всеки, който е гледал „Лени”, „Коса”, „Пилето”, „Полет над кукувиче гнездо”, знае, че няма нищо по-лесно (и по-възнаграждаващо) от това да се критикува Америка. Интелектуалният антиамериканизъм е създал не е една творческа биография и е подхранил не една харизма. Кулминацията идва, когато в Белия дом влезе непопулярен републикански президент. Спомням си как, преди да интервюирам Джордж Буш през 2007, престанах да споменавам името му във Вашингтон – толкова еднозначно негативна, дори съжалителна беше реакцията на някои хора от либералните университетски среди. Един дори ми заръча: „Заплюй го в лицето вместо мен, моля те”.
Американският антиамериканизъм дори отнема терен от европейския, който сега е в криза. И логично - как би могла европейската левица да критикува САЩ, след като на кормилото е нейният любимец Барак Обама? Не че нямаше опити. Откъм Le Monde Diplomatique и Die Tageszeitung се чуха гласове, че Обама нямало да разглоби американската империя, че отдавал повече внимание на расата, отколкото на класата, и така нататък. Но тези приплаквания бързо заглъхнаха покрай простите сравнения. Когато германски турчин оглави Германия или френски алжирец – Франция, стрелите към Обама ще имат по-остри върхове и малко повече отрова.
Напоследък е модно американци да пишат за неизбежното падение на Америка. „Мекия” вариант на тази прогноза разви Томас Фридман в „Светът е плосък”. Но аз ви препоръчвам „твърдия”, доста по-забавен е. Алфред Маккой от университета Медисън в Уисконсин направо се е престарал: според него рухването на САЩ е не само неизбежно и грандиозно, но и вече чука на вратата.
ТОВА ЧЕТАТ БЪЛГАРСКИТЕ младежи и девойки – и на това се учат. Те, които за разлика от нас, 40-годишните, са изгледали всички американски филми и само най-хубавите руски (при нас беше точно обратното), съвсем логично се изправят срещу господстващата сила, идеология, култура. Парадоксално или не, глобалният достъп до информация (една по същество „американска” ценност) ги обръща срещу самата Америка. В бунта срещу „глобалния суверен” те намират своята кауза, своята субкултура – и може би своята революция.
Разбира се, анализаторите отдавна са се опитали да си обяснят омразата към Америка и Запада в самата Америка и в самия Запад. Холандецът Ян Бурума нарича това явление „Оксидентализъм”. В едноименната книга той показва как оксидентализмът се подхранва от ислямисти, радикали, бивши комунисти и т.н., но преди всичко от западното чувство за вина и от преувеличенията на политическата коректност.
Може и така да е. Само че аз намирам нещо доста приятно в това, че Америка съдържа в себе си и антиамериканизма. Представете си например антисъветизъм при Брежнев, антииранизъм при Ахмадинеджад или антикастризъм при Кастро. В Америка обаче антиамериканизмът вирее добре, има публика и клиентела. Продава се и се купува съвсем прилично. Неговите проповедници не ги затварят в лагери, напротив. Понякога дори им се случва да изповядват бъдещи президенти – какъвто бе случаят с афроамериканския пастор Джеремая Райт и неговата чикагска църква, посещавана от ранния Обама и семейството му.
Нещо повече, антиамериканизмът е нещо като тайното оръжие на Америка. Как да кажеш нещо срещу нея, след като едни от най-умните й синове и дъщери вече са го казали?