Лагерът "Слънчев бряг" е символ на най-големите престъпления, извършени по време на комунистическия режим в България. Между 1959 - 1962 година в трудово-възпитателното общежитие край Ловеч изпращат хора, които властта определя за врагове без съд и присъда. Въдворените са задължени да работят на каменни кариери. Трудовата норма е извънредно висока! Всеки лагерник в рамките на ден трябва да натроши и превози по 11 кубика скална маса, което се равнява на 15 вагонетки. Робският труд е съпроводен и с постоянно физическо насилие. Новопристигналите също се посрещат с бой, за да се аклиматизират. За добре дошли те получават по 10-15 удара с пръчка, тояга или камшик.

Този „Слънчев бряг“ няма нищо общо с веселия и шумен курорт на морето. Той се намира на около три километра преди Ловеч. До него днес се стига, ако се следва кафява указателна табела. Тя води до един от обектите, на който въдворените са работили. Мястото сега е обрасло с трева и храсти. Отсечените скали и рухналото скеле на кариерната инфраструктура свидетелстват, че някога там е имало нещо. На върха на най-високата скала е поставен кръст, за да почете убитите врагове на народната власт. Мраморна плоча допълва историята с надпис: „Упокой, Господи, душите на избитите от комунистите в концлагера край Ловеч“.

„Условията са ужасяващи в този лагер затова, защото те са изградени съвсем набързо с така подръчни почти материали. Целта е както се казва в инициативната докладна записка на Мирчо Спасов: „Не да се създава лукс на тези хора, а да почувстват здравата ръка на народа“. Да се докарат до състояние, в което всякакви политически, морално-етически и други категории да бъдат подменени от борбата им за физическото оцеляване.“ Това казва председателят на Държавна агенция „Архиви“ Михаил Груев.

Началото на комунистическите лагери у нас е поставено три месеца след Деветосептемврийския преврат от 1944-та година. Тогава са приети двете наредби-закони, по които се въдворяват политически опасни лица. Шест години по-късно Политбюро определя „Белене“ за единственото място, където да затварят неудобните на властта. След смъртта на Сталин през 1953 година председател на Президиума на Върховния съвет в СССР става Климент Ворошилов. Той прави амнистия на политическите затворници от лагерите ГУЛАГ. По съветски пример такива действия са предприети и у нас. Тогава е закрито трудово-възпитателното общежитие „Белене“.

На 23 октомври 1956 година в Унгария избухва въстание срещу социалистическото правителство на страната. Събитието започва с демонстрация на студенти. Към тях се присъединяват хиляди граждани. Недоволните от режима настояват да се промени Конституцията и Унгария да стане парламентарна република. Бунтът продължава 19 дни. Правителството пада. За нов министър-председател е избран Имре Над. Той обявява, че страната му ще се оттегли от Варшавския договор и ще се обяви за независима. Решението не се харесва в Москва. От там изпращат военни и потушават въстанието. Премиерът Над е свален от власт и осъден на смърт. Управляващите в София са силно притеснени от тези събития. За да предотвратят в зародиш подобни инициативи, те набързо променят Указа за Народната милиция. В нормативния документ записват, че органите на реда могат да задържат граждани, които считат за опасни. След това с разрешение от главният прокурор лица се въдворяват в трудово-възпитателни общежития. Така се стига до ново отваряне на лагера „Белене“.

През 1959 година България отказва да ратифицира Конвенцията на ООН, която забранява принудителния труд. Това става повод международната организация да поиска проверка. Междувременно премиерът Антон Югов заявява, че у нас няма политически лагери, което не е вярно. За да не се предизвикат негативни външнополитически последствия, Политбюро отново решава да закрие лагера на Дунав. От там са освободени над 1200 човека, но едни 166 души от въдворените властта определя като непоправими рецидивисти и хулигани. За тях спешно се търси място за настаняване.

„За по-ефективната борба срещу доказани рецидивисти и непоправими вражески елементи министърът на вътрешните работи Георги Цанков предлага да се намери място, където те да бъдат превъзпитани чрез тежък тежък физически труд. Така се стига до създаването на трудова група с местоположение Ловеч – поделение 0789, филиал на „Белене“.“ Това казва историкът Людмила Брънекова.

В лагера „Слънчев бряг“ освен криминално проявени са въдворявани също опозиционери, млади хора харесващи западна мода и музика, както и тези, които са разказвали вицове срещу властта.

Жестоките побоища в лагера край Ловеч са основната причини за честите смъртни случаи там. Признават го и в Политбюро, когато на 24 март 1962 година е оповестен резултата от проверката в трудовата група. Докладът е изготвен от партийния функционер Борис Велчев. Той пише, че лагерниците работят при голямо напрежение без работно време и почивка. Ръководството на обекта иска от тях постоянно да тичат. Всеки, който работи бавно или не изпълнява нормата е бит с пръчки и тояги. Дори тогава той няма право да спре да копае камъните.

„До средата на 1961 година боят е нанасян от служителите на МВР, включително и от началника на групата майор Гогов. След това физическата разправа с въдворените е възложена главно на звеневите и бригадните, излъчени от тяхната среда, които със старание стигащо до садизъм са изпълнявали тази своя задача. Въдворените са живеели при крайно мизерни условия – слаба храна, лоши помещения, без медицинска помощ, без контакт със свои близки. В известна степен режимът в женската трудова група е бил по-поносим.“ Това пише в доклада на Политбюро.  

„В показанията си пред прокуратурата през 1990 година един от лагеристите казва: „Аз за пръв път виждах в раните на хора да има червеи. Единственото нещо, което можехме да направим е да помолим някой от сълагеристите да уринира върху гърба на заразения, за да може раните да заздравеят“. Това разказва разследващият журналист и автор на поредица от книги за комунистическите лагери Христо Христов.

Ангажиран с изграждането на тази лагерна система е заместник-министърът на вътрешните работи Мирчо Спасов.

„На много строителни обекти в града ни докарваха лагерници. Виждахме ги насядали зад канатите на открити коли един в друг. По шест души, може би, в редица като отзад имаше милиционери. Виждахме само главите на въдворените – подстригани и с едни големи очи... Все едно, че са безизразни, все едно, че са умрели души.“ Това разказва жителят на Ловеч Цветан Минчев.

Закриването на лагера става през 1961 година, след като двама от лагерниците успяват да избягат. Залавят ги на южната граница. „Поетапно ги изпращат в следствието, в Държавна сигурност. Те са кожа и кости. Целите черни с нечовешки вид и ги питат веднага в следствието: „От къде бягате? Какви сте вие?“. И те казват: „Бягаме от лагера на смъртта.“ – „Какъв е тоя лагер?“, разказва още Христо Христов.

„Следователите Димитър Капитанов и Гатьо Гатев информират своите началници и така истината за лагера „Слънчев бряг“, става известна на фактори, които могат да въздействат той да бъде закрит.“, допълва Людмила Брънекова.  

Българската комунистическа партия прави обстойна проверка на трудово-възпитателното общежитие. Резултатите са потресаващи дори за партийните другари. След като по върховете на БКП научават за извършените извращения в лагера, ЦК решава да го закрие. Това се случва тихомълком, както е било и отриването му. Виновните лица са наказани с партийно порицание. След краха на режима започна съдебен процес. Делото обаче остана недовършено заради изтекла давност на наказателното преследване.

Вижте повече във филма на Миглена Георгиева.

Снимки: Bulgaria ON AIR

Харесайте страницата ни във Facebook ТУК