"Умира тихо българското село. И няма кой за него да заплаче… Там някъде зад билото изчезват последните орачи и сеячи.
А младите, доколкото ги има, отчаяни, отлитат от гнездата – висят по гари, търсят хляб в чужбина, по чуждите полета са аргати."
Откъс от стихотворението "Селска панихида" от Георги Константинов
Далече на Северозапад, близо до границата със Сърбия се намира едно от най-тъжните села. В околностите му бойни действия са водени последно през Втората световна война, но къщите изглеждат така, все едно до неотдавна там са падали бомби. В Големаново преди са живеели над 2000 души, а днес са не повече от 60 човека.
Малкото останали местни жители разказват, че корена им е от тетевенско. В края на 18-ти век, когато България все още е под турско Тетевен е нападнат от кърджалии, опожарен и напълно разрушен. Населението на малкото балканско градче се разбягва. Групата, която тръгва на запад спира на пътя водещ към Сърбия. Там един от бежанците построява хан, около който се образува голямо и богато село.
Двеста години по-късно почти нищо не е останало. Отдавна са паднали оградите и мрежите на имотите. На порти и врати висят ръждясали катинари, които на практика не пазят нищо. Големите къщи стоят като призраци, едва прозиращи из зад храсти и дървета. Те са с отворени прозорци, със счупени стъкла, а на много от тях покривите са открити, без керемиди. Всичко се руши.
Проблемите в Големаново започват след Първата световна война. По силата на подписания Ньойски договор една голяма част от Западните покрайнини е отнета от България и присъединена към Югославия. Това засяга пряко населението на пограничното село, защото част от землището му остава извън границите на страната. Тогава хората, чиито имоти са включени в пределите на съседната държава напускат не само Големаново, но и страната.
Следващото голямо изпитание е колективизацията от 1950 година. Големановци отказват да дадат земите си. Постъпката им е определена като саботаж. Милицията арестува 24-ма жители от селото. След продължителни побоища половината приемат да се включат в новосформираното ТКЗС. Отказалите са обявени за врагове на народа и принудително изселени. Някои от тях са изпратени да копаят камъни в кариерите, от които се добиват строителни материали за ВЕЦ "Китка" над село Горни Лом.
"Има много хора, които избягаха зад граница точно в този период. Други заедно с децата си тръгнаха да търсят работа в градовете", казва Ваня Тодорова, жител на село Големаново.
"Още по времето на социализма тук закриха детската градина и училището и хората избягаха. Отидоха в града, а кой отиде там не се връща. На село има копане, има пластене, има косене, има работа", казва кметският наместник на Големаново Гошо Найденов.
И така бавно и полека, година след година селото умира. Демократичните промени след 1989-та също не се отразяват положително на северозападния край. Общественият транспорт отдавна е спрян. Магазин от години няма. Не се оправдават и надеждите, че членството на България в Европейския съюз ще донесе положителни промени. Големаново е забравено!
И докато се разхождаме из запустялото село чуваме лай на кучета. Те охраняват няколко крави. Самотен пастир върви след тях със счупена пластмасова макара, която използва за столче, за да поседне докато животните пасат. Така се запознаваме със 71-годишния Михаил Въков. Възрастният мъж с тъга говори за миналото и настоящето на родното си място.
"От едно развито селце по времето на социализма, когато имаше работа, имаше столова, имаше здравна служба – сега нямаме абсолютно нищо, само разрушение и нищо друго! Гората се изсече и изнесе за Румъния. Ние нямаме право да отсечем едно дърво в бащините си и дядовите си гори. И това ни е придобивката от Европейския съюз. Не симпатизирам на нито една партия. Бил съм партиен член до разпада на социализма. Сега не симпатизирам на никой, защото всички без изключение са виновни за днешната катастрофа. Всичките нагодиха децата си, себе си, държавата си затриха!", казва с тъга Михаил Въков.
"Големаново е било едно от най-хубавите села в Кулска околията – с големи къщи, с будно население, с богат културен живот. От тука са излезли учители, икономисти, адвокати, доктори. Било е село с интелигенция.", казва Ваня Тодорова и допълва: "Преди известно време четох в един вестник едно стихотворение... Запомних го, защото точно пасва на нашето положение:
"Отива си селото.
Коренът съхне и няма кой да го спре.
Боже, кажи ни ще пратиш ли някого
в гроба последния да прибере."
Вижте повече във видеото на Миглена Георгиева.
Харесайте страницата ни във Facebook ТУК